вторник, 31 март 2009 г.

#36 (ОНОВА)*6

Продължавам от края на предишната глава.
Още на втората година разбра за нотите. Не разбра всичко, но и от малкото, което разбра и стана ясно, че не са създадени за нея. Игнорирайки ги напълно, тя се довери изцяло на прецизния си слух, който изигра основна роля при избора и на любими групи. Много обичаше вечер, след работата в кланицата, да посяда край потока. Там, на меката лунна светлина, сред тишината на нощта, тя си припяваше нежните балади на “Cannibal corpse”, чистейки брадвата си от кръвта.
Преглъщайки последната хапка, тя си взе една бира и я изпи. Уригна се плахо и започна да разтребва. Пътят я зовеше и тя го усещаше. За да не губи време, събра четирите края на покривката заедно и ги завърза на възел. Прибра всичко в коша под мивката, от което той заприлича на Татко Барба. Нахвърля набързо нещата си в куфара и го затвори внимателно, скачайки три пъти върху него от масата.
Беше готова!

* * *

Мърлов идваше в съзнание някак бавно и нерешително, все едно се колебаеше дали въобще си струва. Адреналинът в организма му надвишаваше пет и половина пъти допустимите правителствени норми, а производството му продължаваше със същите ударни темпове. Съвсем скоро можеше да си позволи да изнася прилични количества за Англия и Финландия. Там винаги изпитваха недостиг...
Отвори едно си око, за да проучи обстановката. Веднага го затвори, но беше късно. Неподвластни на желанието му, очите му се облещиха, зениците им се разшириха максимално, а устата му издайнически произнесе фаталната дума “Бггрррхссфф”, вероятно на не много добър естонски.
Супата беше там! Нямаше да му се размине!
Една голяма като лопата лъжица, след която дори Стивън Тайлър би му завидял, описваше правилна траектория към него. Към далечния край на тази своеобразна комета, все още бе прикрепен онзи огромен куп желе с абаносов цвят, главен организатор на завишеното адреналинопроизвоство в него.
Тя му се усмихваше. Опита се да загуби съзнание отново, но единственото, което успя, бе да мигне с очи. С цената на невероятни усилия, Мърлов успя да отвори уста, миг преди лъжицата да му направи алтернативна такава някъде под лявото око. Задави се с топлата течност(толкова различна от обичайния бърбън) и се насили да погледне нещата от добрата им страна – поне вече нямаше да се притеснява за сливиците си. Най-вероятно бяха излезли, окачени на лъжицата, заедно с част от хранопровода му. Сигурно бе поел по-голямата част от супата, докато бе бил в безсъзнание, защото след още три такива екслузивни орални интервенции, упражнението за каляване на волята приключи.
Даръл изтри с голямата си ръка олятото му със супа лице и го щипна покровителствено по бузата. “Мушморок!” – каза му тя със цялата нежност, на която бе способна – “Кого ще къпем сега, а?”
Казват, че в моменти на върхови изпитания, човешкият организъм се сдобивал с нечувана сила и бил способен на дела, каквито в нормални условия не биха били възможни.
Мърлов опита всички невъзможни номера, за които се сети – да стане невидим, да стане Супермен, да умре бързо, а и още няколко по-заплетени трика, но нито един от тях не успя. Значи не беше вярно!
Отказваше да се примири, докато Даръл го носеше към банята, отказваше да се примири, дори когато тя посегна да разкопчае и без това малката риза на Родни. Дори вида на пълната вана не сломи неговия дух. Но когато тя погледна към панталона му, нещо в него се пречупи и той припадна отново.
  1. Днес ми беше много натоварен ден в кланицата, мисля даже, че счупих брадвата. Така че няма да коментирам новия епизод, защото забравих какво мъчеше героя в предишните, пък и да не се издавам, че нищо не разбирам от произведения на литературата. Но ясно си спомням, че се смях, както и сега:)
    П.П. Дано жанрът да не е трагедия, че пак ще съм се изявила. А това, че авторът е прекъснал на най-интересното, сигурно е, защото му е свършило мастилото, де.

  2. Хахаххахаха, това ми липсваше:)))..искам да кажа- писанията ти. Да не си посмял да си го интерпретираш по мортовски начин:)))Макар,че никак няма да е зле:))

Публикуване на коментар