неделя, 3 май 2009 г.
Като повечето наистина съдбоносни неща в живота, и този низ от събития остана напълно незабелязан от Форд Префект и Артър Дент. Вниманието им беше насочено към единия от туземците, който навъсено ровичкаше из останалите букви.
— Горкият пещерен човек… — каза Артър.
— Това не са…
— Какво?
— Нищо, няма значение — каза Форд.
Жалкото същество издаде сърцераздирателен вик и удари по камъка.
— Излиза, че досега просто са си губили времето, така ли? — каза Артър
— Ъх ъх ъргххххх — изломоти туземецът в отново удари по камъка.
— Изпреварени са в развитието си от телефонни хигиенисти.
— Ъргх, грр грр, гръх! — настоя туземецът, като продължи да блъска по камъка.
— Защо постоянно блъска по камъка? — попита Артър.
— Доколкото разбирам, иска да продължиш играта с него — каза Форд. — Сочи към буквите.
— Навярно пак е написал КРЗЙГРДЪЛДИЪДК, сиромахът. Хиляда пъти му казах, че КРЗЙГРДЪЛДИЪДК се пише само с едно „Г“.
Туземецът пак удари по камъка.
Погледнаха през рамото му.
Очите им щяха да изскочат от орбитите.
Там, сред бъркотията от букви, се виждаха четиринадесет, подредени в права линия.
Те образуваха две думи.
Думите бяха следните:
„ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДВЕ“.
— Гррръргх гъх гъх — поясни туземецът и като разпиля гневно буквите, се оттегли под едно дърво и се излегна до колегата си.
Форд и Артър се загледаха след него. После се спогледаха.
— Там наистина ли пишеше това, което ми се стори, че пишеше? — изрекоха и двамата едновременно.
— Да — отговориха и двамата.
— Четиридесет и две — каза Артър.
— Четиридесет и две — каза Форд.
Артър изтича при двамата туземци.
— Какво се опитвате да ни кажете? — изкрещя той. — Какво означава това?
Единият от тях се затъркаля на земята, изрита няколко пъти във въздуха, отново се претърколи и заспа. Другият се покатери на дървото и започна да замеря Форд Префект с диви кестени. Това, което имаха да казват, вече го бяха казали.
— Знаеш ли какво означава това? — попита Форд.
— Не съвсем.
— Четиридесет и две е числото, което Дълбока мисъл обяви за Вечния отговор.
— Да.
— А Земята е компютърът, който Дълбока мисъл конструира и построи, за да изчисли Въпроса на Вечния отговор.
— Това се опитваха да ни внушат.
— И живи организми са били съставна част от него.
— Щом казваш.
— Казвам го. Това означава, че тези питекантропи са органична част от компютърната програма, докато ние с голгафринчънците НЕ СМЕ!
— Но пещерните хора измират и очевидно тяхното място ще бъде заето от голгафринчънците.
— Именно. Сега разбираш ли какво означава това?
— Какво?
— Пълна каша.
Артър се огледа.
— Която на никого не се услажда — забеляза той.
Няколко секунди Форд нищо не можа да измисли.
— И все пак нещо трябва да е излязло от цялата тази работа — каза той накрая, — защото Марвин каза, че е видял Въпроса, закодиран в мозъчните вълни, които ти излъчваш.
— Но…
— Най-вероятно е грешният въпрос или изопачен вариант на правилния. Но все ще ни отведе до някоя следа, ако го научим. Само че не виждам как може да стане това.
Мълчаха унило известно време. Артър седна на земята и започна да скубе тревички, но скоро откри, че това не е занимание, което може да погълне цялото му внимание. В тревички не можеше да вярва, дърветата нищо не му говореха, хълмовете наоколо не бяха нищо друго освен хълмове, а бъдещето му изглеждаше като тунел, през който трябва някак да изпълзи.
Форд се залови да върти копчетата на своя Суб-Ета-Сенс-О-Матик. Той мълчеше. Въздъхна и го прибра.
Артър вдигна от земята едно от камъчетата с изписана върху него буква. Оказа се „О“. Въздъхна и отново го остави долу. Буквата, на която попадна след това, беше „Н“. Двете заедно правеха „НО“. Подхвърли още няколко букви до първите две. Те пък се случиха „Г“, „О“ и „В“ По някакво странно съвпадение думата, която се получи, съвсем точно отразяваше виждането му за нещата в този момент. Взира се в нея известно време.
Не беше го направил нарочно, беше плод на чиста случайност. Мозъкът му бавно включи на първа скорост.
— Форд — внезапно каза той, — слушай. Ако онзи Въпрос е закодиран в мозъчните ми вълни, но аз не го осъзнавам, значи трябва да е скрит някъде в подсъзнанието ми.
— Да, предполагам.
— А може н да има начин да то измъкнем оттам.
— О, така ли?
— Да, като въведем някакъв произволен компонент и оставим подсъзнанието да го оформи.
— Как например?
— Например като вадя със затворени очи букви от една торба.
Форд скочи на крака.
— Гениално! — каза той.
Измъкна хавлията от чантата си и с няколко изкусно направени възела я превърна в торба.
— Чиста лудост — каза той, — абсолютна глупост. Но ще опитаме, защото е гениална глупост. Хайде, побързай!
Слънцето почтително се скри зад един облак. От небето паднаха няколко тъжни дъждовни капки.
Събраха всички останали букви и ги пуснаха в торбата. След това ги разбъркаха.
— Готово — каза Форд, — затвори си очите. Сега вади. Хайде, хайде, хайде!
Артър затвори очи и пъхна ръка в пълната с камъчета хавлия. Поразклати ги малко, измъкна пет н ги подаде на Форд една по една. Форд постави буквите една до друга в същия ред, в който ги бе получил.
— К — каза той, — О, Л, К, О… Колко!
Премигна.
— Мисля, че става! — каза той.
Артър му бутна още три.
— Щ, Е, С… Щес, О, май че нищо не става — каза Форд.
— Ето още няколко.
— Е, П, О, Л, У… Щесеполу… Страхувам се, че няма смисъл.
Артър измъкна още две букви от торбата. Форд ги нареди по местата им.
— Ч, И, щесеполучи… Ще се получи! — извика Форд. — Става! Невероятно, но наистина става!
— Ето ти още! — Артър вече ги изхвърляше една след друга с трескава бързина.
— А, К, О… — каза Форд — У, М, Н, О, Ж, И, Т, Е… Колко ще се получи, ако умножите… Ш, Е, С, Т… шест… П, О, по, шест по … колко ще се получи, ако умножите шест по… Д, Е, В, Е, Т … шест по девет… — Настъпи кратка пауза — Хайде, дай следващата!
— Ъъъ, повече няма — каза Артър, — това е всичко.
Облегна се назад, силно озадачен.
Още веднъж претършува вързаната в торба хавлия, но повече букви не откри.
— Няма ли други? — попита Форд.
— Нито една.
— Шест по девет. Четиридесет и две.





# Оригинално заглавие: The Hitch Hiker’s Guide to Galaxy, 1979 (Пълни авторски права)
# Превод от английски: Саркис Асланян, 1988 (Пълни авторски права)
  1. Ей това, особено в последната си част, ми е 1 от най-най-любимите неща, прочитани някога. Няма такъв хилеж, като когато го четох за 1ви път. Даже не беше хилеж; толкова ми се струва гениално, че и смехът замира, някак те напира отвътре, но си знаеш, че никога няма да излезе достатъчно подобаващ за случая:))). Мерси!!!

  2. Срам не срам, едва тая година прочетох книгата, ама си умрях от кеф! Духовен оргазъм :))) дет` му се вика!

Публикуване на коментар