понеделник, 6 юни 2011 г.

Ходих. Видях. Върнах се.
Но въобще не ми се искаше да се връщам.
Следва резюме накратко.
Както вече сте разбрали от нескромните ми хвалби насам-натам, включително и тук(в блога), Дядо Коледа ни донесе билети за концерта на Ерик Клептън и Стив Уинууд в Роял Албърт Хол на първи юни. Да, този първи юни, който мина преди дни. Щестте месеца от Коледа насам минаха (почти) неусетно и прескачайки притесненията около вида, в който ще се появя на концерта и тези свързани с не-дотам-добрия ми английски, ще разказвам направо за дните на Острова. С едно малко изключение.
За заминаването.
До София пътувахме с автобус. Пътят е три часа. Точно три. За сведение до Лондон полетът трае два часа и петдесет минути.
Любопитно съвпадение бе, че в автобуса пуснаха "Мисия Лондон", за да минава по-леко пътуването - приехме го като знак. Още около Пловдив ни заваля дъжд и валя до София. И него приехме като знак - да свикваме с Лондонското време.
Да, ама не. През четирите дни в Лондон не видяхме тъмен облак, на капна капка дъжд и температурите бяха в рамките на 21-24 градуса през целия ден. Хванахме тен. Лондонски, а не какъв да е.
За пристигането.
Като човек, който официално не е напускал страната, не е летял със самолет и не е минавал през процедурите на летището, за мен всички тези изживявания бяха свързани с известна доза притеснение. Но за успокоение на тези, които още не са го преживели, мога да кажа - спокойно, редът е установен, описание има за всяко нещо и място и служителите в България(в повечето случаи), а и в Англия(във всички случаи) се опитват да помогнат. Има доста чакане, но явно то е неизбежно. Дори за селяндур като мен не беше никакъв проблем да се преместя от единия на другия терминал, да си купя билет и да се кача на правилния влак за Кройдън.
Кройдън е малко градче, което се намира на половината(горе-долу) път от Гетуик (Gatwick) до Лондон. Води се предградие в зона 6, последна от шестте, на които е разделен Лондон условно. Тъй като нашият гид(племеницата ми Надя) живее в Кройдън, решихме и с нейна помощ си запазихме стая в хотел в Саут Кройдън. Ако човек потърси повече се намират стаи от 12 лири за стая за нощувка, но и 19 лири(колкото ни струваше на нас) минава за евтино по тамошните стандарти. Чисти стаи, изключително любезен персонал, удобен транспорт.
За транспорта.
В Англия има много транспорт. Ама много. Купуваш си карта за деня или за седмицата и ползваш всичкия обществен транспорт на Лондон колкото си искаш - влакове, трамваи, метро, автобуси. И корабчета по Темза.
В натоварените часове са по на ЧЕТИРИ МИНУТИ. Но и в останолото време не се чака повече от десет минути за което и да е от тези всичките. И всички са по график. Въпреки трафика.
За трафика.
Човек би предположил, че в огромен мегаполис като Лондон повечето улици са с по пет и повече платна в едната посока. Да, ама не. На повечето места, особено в центъра има BUS LINE(линия за автобусите и такситата, в която се вместват и колоездачите) и още една или максимум две линии за всичкия останал трафик. Въпреки това средната скорост на возилата е над средната за град като Пловдив или Бургас. (За тези двата имам наблюдение.) И въпреки това, катастрофите са рядкост. Сравнително леко(по нашите стандарти) автопроизшествие с мотор, без жертви и тежки наранявания бе довело да затварянето на Лондон Бридж - една от малкото улици с повече платна и се бе превърнало в атракция. Стотиците парченца пластмаса от броните на мотора и автомобила бяха оградени с жълт тебешир, навсякъде фотографи - снимат всичко, описват всичко... Хорейшо и Грисъм пасти да ядат.
За архитектурата.
Сградите смазват. С мащаб, с декорация, с внушение.
По-старите са строени от камък и по-точно от дялани каменни блокове с приблизителни размери 80/50/50см. Колони, арки, статуи - много и огромни. Във времена, в които не е имало ДВГ и електричество, построяването такава сграда е било голямо приключение. А на цял град??? А на цяла държава???
По-новите(от XIX и XX век) са пак толкова големи, със същите дебели до половин метър стени, но са от тухли (забележете) единички(!). Това са адски много тухли. Пробвах се да преброя тухлите на едната стена на произволна сграда, но след третия опит се отказах. Получават се числа, които те карат да мислиш съвсем сериозно, че някъде си сбъркал в сметките.
За залата.
Royal Albert Hall погледната отвън представлява идеална полусфера с двадесет и един(по памет) входа. Вътре, амфитеатрално на шест нива са разположени зрителите в обстановка на сдържан лукс. Призната за една от най-добрите в акустично отношение зали в цял свят. Заслужено. За пръв път на концерт(а аз вече съм бил на двайсетина) разменяхме реплики шепнешком, без музиката да е прекалено тиха или прекалено силна. Макар да бяхме в ложа в дясно от сцената, във всеки един момент, в който затворех очи, имах усещането, че седя фронтално срещу сцената на не повече от десет метра от музикантите.
За концерта.
Както може би и друг път сте чували - КЛЕПТЪН Е БОГ!
Заедно със Стив Уинууд ни подариха почти час и половина екстаз, неразличим от студиен запис. Освен, разбира се по аплодисментита на публиката.
За публиката.
Въпреки моите притеснения относно облеклото ми за вечерта(благодаря на Юфи за подкрепата и помощта) се оказа, че има облечени всякак хора - от дънки и тениска до строги официални костюми. Няма блъсканица, няма разговори на висок тон, не чух ничий телефон да звънне по време на самия концерт. По време на концерта аплодисментите на хората избухваха след края на всака песен, но само за около петнадесет-двадесет секунди. А след това спираха внезапно, сякаш диригент ги спира с палката си и наставаше такава респектираща, дори малко стряскаща тишина, каквато е трудно човек да си представи за толкова огромно място с толкова много хора в него.
За хората.
Първи впечатления.
Почти всеки е със слушалки. Светът извън тях не го интересува.
Почти всички, от шест до шестдесет години(включително) ползва интернет през телефона си. Постоянно и навсякъде.
Хората с европейски черти са доста по-малко от останалите.
Можеш да помогнеш на майка за количката и, но не можеш да помагаш на детето и. Дори да падне и да се удари. Освен ако не ти поиска помощ. Останалото често предизвиква агресия. За щастие се разминах само с теорията и не го научих по трудния начин.
Още.
Парите се подават в ръката, не се оставят на тезгяха, сякаш са подхвърлени.
"Тенк ю" и "Сори" са думи, по-разпространени от парите, транспорта и хората взети заедно.
След шест часа вечер е почти невъзможно да си намериш вечеря или мезе. Освен в ресторант или в близкия магазин - всичко пакетирано и замразено.
Еспресото не е на почит. Чаят е.
В Лондон за четири дни видях повече паркове, отколкото всички останали паркове, които изобщо съм виждял. Бетонът във всичките тези(Лондонски) паркове общо, е по-малко отколкото бетонът във кварталният ни парк отсреща.
Лондон е по-зелен, отколкото София някога ще стане.
British Museum е събрал историята на света. Видях само хилядна от нея за петте часа вътре.
За известните забележетилности са необходими търпение(много се чака навсякъде), време, пари и малко късмет.
Но ако ги имате, не се колебайте.
Лондон определено е едно от местата, които трябва да бъдат видяни.
Лично за мен - моето място на тази планета.



P.S.
Снимки няма да помествам. Моите над хиляда и двеста снимки от тези четири дни са предимно лични, а всички забележителности са снимани далеч по-добре от мен и са качени в Мрежата.