вторник, 31 март 2009 г.

#36 (ОНОВА)*6

Продължавам от края на предишната глава.
Още на втората година разбра за нотите. Не разбра всичко, но и от малкото, което разбра и стана ясно, че не са създадени за нея. Игнорирайки ги напълно, тя се довери изцяло на прецизния си слух, който изигра основна роля при избора и на любими групи. Много обичаше вечер, след работата в кланицата, да посяда край потока. Там, на меката лунна светлина, сред тишината на нощта, тя си припяваше нежните балади на “Cannibal corpse”, чистейки брадвата си от кръвта.
Преглъщайки последната хапка, тя си взе една бира и я изпи. Уригна се плахо и започна да разтребва. Пътят я зовеше и тя го усещаше. За да не губи време, събра четирите края на покривката заедно и ги завърза на възел. Прибра всичко в коша под мивката, от което той заприлича на Татко Барба. Нахвърля набързо нещата си в куфара и го затвори внимателно, скачайки три пъти върху него от масата.
Беше готова!

* * *

Мърлов идваше в съзнание някак бавно и нерешително, все едно се колебаеше дали въобще си струва. Адреналинът в организма му надвишаваше пет и половина пъти допустимите правителствени норми, а производството му продължаваше със същите ударни темпове. Съвсем скоро можеше да си позволи да изнася прилични количества за Англия и Финландия. Там винаги изпитваха недостиг...
Отвори едно си око, за да проучи обстановката. Веднага го затвори, но беше късно. Неподвластни на желанието му, очите му се облещиха, зениците им се разшириха максимално, а устата му издайнически произнесе фаталната дума “Бггрррхссфф”, вероятно на не много добър естонски.
Супата беше там! Нямаше да му се размине!
Една голяма като лопата лъжица, след която дори Стивън Тайлър би му завидял, описваше правилна траектория към него. Към далечния край на тази своеобразна комета, все още бе прикрепен онзи огромен куп желе с абаносов цвят, главен организатор на завишеното адреналинопроизвоство в него.
Тя му се усмихваше. Опита се да загуби съзнание отново, но единственото, което успя, бе да мигне с очи. С цената на невероятни усилия, Мърлов успя да отвори уста, миг преди лъжицата да му направи алтернативна такава някъде под лявото око. Задави се с топлата течност(толкова различна от обичайния бърбън) и се насили да погледне нещата от добрата им страна – поне вече нямаше да се притеснява за сливиците си. Най-вероятно бяха излезли, окачени на лъжицата, заедно с част от хранопровода му. Сигурно бе поел по-голямата част от супата, докато бе бил в безсъзнание, защото след още три такива екслузивни орални интервенции, упражнението за каляване на волята приключи.
Даръл изтри с голямата си ръка олятото му със супа лице и го щипна покровителствено по бузата. “Мушморок!” – каза му тя със цялата нежност, на която бе способна – “Кого ще къпем сега, а?”
Казват, че в моменти на върхови изпитания, човешкият организъм се сдобивал с нечувана сила и бил способен на дела, каквито в нормални условия не биха били възможни.
Мърлов опита всички невъзможни номера, за които се сети – да стане невидим, да стане Супермен, да умре бързо, а и още няколко по-заплетени трика, но нито един от тях не успя. Значи не беше вярно!
Отказваше да се примири, докато Даръл го носеше към банята, отказваше да се примири, дори когато тя посегна да разкопчае и без това малката риза на Родни. Дори вида на пълната вана не сломи неговия дух. Но когато тя погледна към панталона му, нещо в него се пречупи и той припадна отново.
вторник, 24 март 2009 г.

#35 THE PUBLISHER

Всички вероятно се досещате по ника ми, че аз съм почитател на сър Тери Пратчет. Заради него и заради Дъглас Адамс започнах да уча по-сериозно английски. За да мога да ги чета в оригинал. Но тъй като не напредвам с желаните темпове, а притежателят на правата за издаване на Пратчет у нас вече трета година се услушва и не издава нова книга, реших да си издам аз. И си издадох.
Е, така звучи малко надуто. Както всъщност и е. Защото без доброволния труд na преводача, който сподели превода и без помощта на още един голям почитател, който подготви текста и го отпечата върху листове, това нямаше да се получи. Използвам случая, за да им благодаря отново, като искам да добавя, че не познавам никой от двата лично, а единствено от интернет.
Моят скромен принос към работата бе да намеря кой ДА НАПРАВИ корицата и да организирам всичко да влезе и излезе от печатницата - подвързии, рязане, твърди корици, кожа. Разходи.
Пиша разходите последни, защото са на последно място по значимост, но не мога да ги пренебрегна, защото заради ограничения тираж(4бр.) се получи бутиковата цена от около 30лв за брой.
Защо четири броя? Ами, един като подарък за преводача, като израз на благодарност, каквато той без съмнение заслужава.
Един за другият почитател, който се занима с предпечатната подготовка и печата.
Един за мен и моите приятели, който ще четем и препрочитаме и
един за колекцията ми.
Някои вероятно ще си кажат "много шум за нищо". И може да са прави.
Но за мен това е събитие, което ме накара да се почуствам мъъъъничко по-горд от себе си.
А ето и за какво говоря:

А на тези, които колекционират марки мога да подскажа - при по-детайлен преглед може би ще забележите, че най-долната марка на задната корица е по ново идание от другите марки.



Станах издател. Как звучи, а?
неделя, 22 март 2009 г.
След почти пролетното настроение отпреди около месец, днес, 22-ри март, първа пролет, ми изглежда някак нереална. Няма да пиша повече, само снимките от днес.
И "ДА!", бях на риба - все пак е неделя. ЕДИНСТВЕНАТА неделя през тази седмица!





Толкова! Честита първа пролет!
Бъдете здрави!
сряда, 11 март 2009 г.
Днес ми бе намекнато от две места, че нямам нищо ново в блога си.
Истината е, че при мен се случиха много нови неща, но главно неприятни. Е, не неприятни по онзи гаден начин, по който асоциираме написаното току-що, а "гадни" като част от живота. Проблеми с/в работата, проблеми с колите, проблеми с любовниците(абсолютен недостиг - кризата, кризата...), проблеми с желанието да имам любовници(годините си казват думата), проблеми, проблеми... Само нерви.
Затова и не съм писал тук. Гадно е да предаваш на хората своя негативизъм. Приятелите са за това. За да ги обременяваш със своите проблеми. Те да му "берат гайлето". :)
НО!
Днес мога да напиша нещо по темата "Откраднати мигове". В началото мислех да постна само снимки, но без кометар няма да стане ясно какво съм "откраднал". Затова снимките накрая.
В неделя, както всички знаем, аз хода за/на риба. Точка.
Това е почти толкова сигурно, колкото "смъртта и данъците". Ако в неделя не отида за/на риба, няма да имам никаква мотивация в понеделник(повтарям - понеделник), а и в останалите шест дни от седмицата, да стана в 05.12 часа и да тръгна на работа.
Новото в случая е, че в понеделник(няма да повтарям) и във вторник(!!!) също ходих на риба. Е, само от обяд до вечерта, ноооооо...в понеделник! И вторник! Ха хаааа!
Самото напускане на града и отдалечаването от него на непосилните за реакция при повреда 65км, вдигаха нивото на адреналина ми почти до праговете на "НИВА"- та.
Без да броим резултатите. А такива имаше. Но не за тях ми е думата. А за преживяването изобщо. Ето снимки:
Има и весела част:




Мен, знаете, на снимките ме няма - все някой трябва да натиска копчето.

Като свое оправдание за НЕписането тук мога да изтъкна също и факта, че има вероятност(макар и малка) да се появи още една глава на "онова". Работи се в тази насока.
Също така смятам да издам книга. До края на този месец. Е, не моя и не сам, а с помощта на отзивчиви, знаещи и можещи люде. Но ще стана издател! КАК ЗВУЧИ, А?
Тиражът е съвсем скромен - 4(четири) броя, което прави самото издание уникално.
Та, така.
Преди време ме причислиха към интелигенцията, сега издавам книгa, пиша стихове...и "онова".
Както е тръгнало, утре може и да се очовечя...
"Знае ли човек? Пък, смее ли да пита..."