петък, 26 септември 2008 г.
Навън вали от два дни. Бавно, напоително, успокояващо.
Сядам. Имам толкова много неща за казване, а не ми се говори. В случая - не ми се пише. Нито за новите сомчета, нито за работата, нито за семейството. Не ми се говори и това е. Времето не е виновно или не е виновно само то. Мога да седя и да зяпам в точка с часове. Май се уморих. От всичко. Искам почивка. И то не просто почивен ден, какъвто за последните три години съм имал само два пъти. И не за отпуска, две-три седмици, а за голяяяма почивка. Тип "пенсия".
Искам да си имам село, където да отида да живея за постоянно. Малка къщика, ама наистина малка - един етаж с две стаи. И санитарен възел. По възможност вътре в къщата. Голяма и висока ограда - никакви социални контакти. Освен Интернет.
Искам да ставам сутрин в пет часа(аз и сега си ставам) и да отивам на близкото гьолче за риба. Хвърлям една плувчица, слагам си столчето и сядам. Хапвам някой сандвич, нахлупвам си шапката и задрямвам. До обед. Ама кълвяло, ама рибата щяла да ми отнесе цялата въдица - все ми е тая, нищо не искам да знам. На обед се прибирам, една малка ракийка(Хаперативче) и хапване. Леека следобедна дрямка, до към четири и пак на гьола. Прибирам се преди здрачаване и сядам на люлеещия се стол да изпратя деня с един малък "Джак".
Хранене.
Сън.
И отново. И отново. И отново.
"И така, до края на света."
В неделя идват децата и водя внуците на гьолчето да ловим риба заедно. Тяхното "дядо" ме кара да се чувствам жив отново. И малко ме натъжава. Защото идват за малко и ще си тръгнат след малко. Но пак ще дойдат...
Не лошо, нали? Не е съсем невъзможно. Или е?
Е, и? Какво пречи да помечтая?
Да, ама не!
Прави ли Ви впечатление, че навсякъде говоря само в единствено число? Къде е жена ми, другата половина от мен? Как къде - в града. Тя не иска на село. Тя е гражданка, от "центъра". Никакви такива кУкошки, УФци и тем подобни миризливи неща. Нищо! Града и точка! Тоест удивителна.
Мдааа, дори при мечтите има ограничения. Неудобно някак се получава - аз на село, тя в града. Ще трябва друга мечта да си избирам. Нещо по-стандартно - я Порше, я някоя друга скъпа играчка.
А, бе, я аз да взема да поработя, докато се чудя каква мечта да си избера, че работа се събрала. Трябва да се свърши, няма кой друг. Утре ще опитам да помечтая пак.
Или вдруги ден.
Или по-нататък...
понеделник, 15 септември 2008 г.

#9 Петя




14.09.2008г.
Днес съм самичък на яз.Кърджали. Единият прави лютеница, защото лютеницата е важна за ... народното стопанство, а другият въобще не се обади два дни. Ами, здраве да е. Мога и сам. Паля колата и ето ме.
Смръщено, подухва, лееекичко скапва - идеалното време за риба, защото няма ли слънце, няма туристи. Няма чалга и кебапчета и прочее "селски" изпълнения. Зареден с много ентусиазъм и с онова усещане, което наричаме "предчувствие", ако се сбъдне и "надежда" ако се разминем с очакванията. Половин час път до мястото, двадесет минути за подготовака, старт. И ето, че след десет минути се появи и моят втори сом на кльонк - 10.3 кг. На същото място като Първан. По същото време на деня. И още три "удара" в рамките на един час, но без резултат. Кръстих го Петя - на братовчедка ми, която има рожден ден днес. Но както казваше Митко "Бомбата" в култовия сериал - "Петелът е женски, господине", моята Петя при меренето на рандемана, се оказа мъжки сом. Вкусен. Паниран, пържен, а утре и печен - всякак. Да дава Бог на всеки такъв улов.
Дано възходящата тенденция се запази и идната неделя да регистрираме нови висоти.
вторник, 9 септември 2008 г.
Днес е Девети септември! Да, така го изписвахме преди. С главна буква.
"Преди какво, бе?" - ще попитате.
Ами, преди Десети ноември. Страшна работа! И тогава, и сега.
Казват постоянно, че промяна нямало. Как да няма?! Как да няма??? Нацията толкова се изроди, ценности няма, моралът(където го има) е тотално сбъркан... Нямало промяна.
Промяната е толкова огромна, че на човек, научен да уважава себе си и околните, му е направо трудно да живее.
Как да възпитавам децата си в доброто, като аз вече губя вярата си в него? Има ли го, няма ли го? Кое е "добро", кое "лошо"? Как, като насреща получавам само желязното "к'во ти пука"? К'во ми пука, че тази жена е помъкнала четири-пет годишното си дете в пиковия час и пресича на червено? Че господинът на средна възраст. с перфектно изгладен костюм и "интелигетни" очилца плюе като селянин на улицата? Че онзи там го бият като куче посред бял ден и никой не реагира?
Да, има градация! Утре няма да ми пука, че са затворили вестник(или човек) заради писанията му или че Западните Родопи искат независимост.
Затова още ритам. И ще ритам срещу всичко, което смятам за неправилно. Ако и да остана самичък, пак ще ритам. Дори да ме намразят децата ми, че съм прекалено строг с тях. Аз, за себе си ще знам, че съм дал всичко от себе си да ги направя Човеци.
Ето, стигнах и до заглавието - манифестация няма да има, защото не можем да се съберем достатъчно хора, за такава. Като гледам, около мен виждам двама-трима. И пак добре, че има някой. Представяте ли си ако нямаше никой?
А край Вас има ли хора? Дано да има, иначе горко Ви.
петък, 5 септември 2008 г.

#7 (ОНОВА)*5

* * *

Сара пътуваше вече трети ден, следвайки повика на сърцето си. Бе спирала само два пъти. Веднъж, за да долее бензин и сега, за да дремне малко. Странно, но въпреки всичките тези часове на волана, сънят не идваше. Лежеше в голямото, раздрънкано легло на някакъв крайпътен мотел, зяпнала тавана в нещо като унес. Пред очите и се сменяха картина след картина, толкова истински, толкова реални... Плъзна бавно ръката си и разроши палавите косъмчета, щръкнали във всички посоки – гордееше се с мустаците си, но понякога и пречеха да диша. Тя се пресегна, взе от тоалетката четката и започна нежно да ги сресва, вадейки по-дългите от носа си. Мисълта за Него караше тялото и да потръпва и я водеше по вече утъпкания път на отдавна забравено удоволствие.Той я бе извадил от еднообразието на сивия, селски делник. Бе я събудил за нов живот. Бе и показал цял един нов свят, изпълнен с трепет и вълнение. И тя му бе благодарна за това. В началото и се стори твърде малък, а всъщност се оказа много по-голям, отколкото на Пиер и вършеше прекрасна работа. Поне докато му свършиха батериите. Разрови чантата и го намери. Е, не рови дълго – той винаги стоеше най-отгоре. Извади го и го погали леко. Присъствието му винаги я успокояваше и я караше да се чувства силна. Беше му купила нови батерии от онези, скъпите, и бе избърсала праха. Погрижи се за него така, както той се грижеше за нея всеки път, носейки облекчение и наслада в дългите, самотни нощи. Сега щеше да го включи отново и то точно навреме. Развълнувана, тя натисна копчето – разнесе познатия глас на водещия: “Вие сте с любимото си радио, “Гласът на юга”, часът е точно три, здравейте!”. Сара се отпусна на възглавницата – стаята започна да губи бавно очертанията си, времето вече не се разпореждаше тук – тя бавно потъна в спомените си: Караше на трета през вече узрялата царевица, надхвърлила човешки бой. Моторът ревеше радостно, чертаейки път през зеленото море. Не път, а магистрала с шест платна. Листа и цели махалки я шибаха весело през лицето, докато изпълняваше леки акробатични номера: двойно задно салто без отскок и троен аксел, стъпила на кормилото…Сърцето и пееше, душата и се смееше. Беше прецакала тъпото копеле, яхвайки “Харлей”-а в момента, в който той влезе в тоалетната. Сега щеше да се повози. Ах, как щеше да се повози! Тогава…я връхлетя онзи луд с комбайна. Засече я от ляво, принуждавайки я да излезе на асфалта. Явно беше луд, защото ръкомахаше нещо и най-вероятно крещеше, съдейки по гримасите му. Пък и какво търсеше тук, насред огромния блок узряла царевица?!
Събуди се стресната и дезориентирана. Не знаеше колко време е спала, трябваха и няколко секунди да си спомни къде е и коя е...Радиото мъркаше някаква сълзливо-сополива балада, часовникът до леглото и показваше седем и десет и тя реши, че е време за лека следобедна закуска. Стана, изми се със студена вода и надникна в огромния куфар, който побираше целия и багаж. Яйцата, пътуващи в една торба, точно под менгемето, не бяха съвсем цели и принудена от обстоятелствата, тя реши този път да не ги вари, а да си приготви омлет. Не си спомняше точно колко яйца беше взела - осемнадесет или двадесет и две. Затова, за по-сигурно, сложи в омлета и около две кила бекон, нарязан на филийки, дебели не повече от три сантиметра. Настърга сиренето и заля цялото нещо с пържено масло. Вече можеше да сяда.
Храненето и носеше невероятно удоволствие, успокояваше я и и вдъхваше онази увереност, която напоследък като че ли малко и се губеше.
Другата и голяма страст беше музиката. Тя я откри с появата първия грамофон в градчето им. Изваден на показ на една веранда, съндъкът не млъкваше до късно вечерта, събирайки младата дамска аудитория. Имаше само две плочи, но това не пречеше на момичетата да стоят там по цял ден. Сара обикновено странеше от тях, защото баща и не и разрешаваше да ги бие, но запленена от магията на музиката, тя пренебрегна забраната му и ги натъркаля като лимонадени шишета по улицата.
Опитите и да пее в стария хамбар не бяха силно насърчавани.Не и след като конят им се самоуби по такъв нелеп начин. Джиндър, расовият им жребец, започна да си удря главата в стената и не спря, дори след като тя спря да пее. Ветеринарят каза на баща и, че не е виждал по-голяма касапница от Виетнамската война насам и прокле шофьора, който явно беше минал през главата на клетото добиче с големия си, лъскав камион.
Сара не се отчая и започна да заделя парите, които и даваше баща и от време на време. Така си купи първия тромбон. Седмица след това съседите от цялата околия събраха пари и и подариха прекрасна китара. Само и само да не се упражнява повече на тромбона. “Фендер”-а беше малко старичък и доста очукан, но това само му придаваше допълнителен чар. Освен това вадеше невероятен звук. Който всички веднага оцениха по достойнство. Набързо се обсъди идеята дали не е било по-добре да и подарят устна хармоника, но това вече нямаше никакво значение. Сара беше влюбена в китарата си и не я оставяше нито за миг. Често, репетирайки, забравяше да се нахрани или да си легне. Заспиваше, прегърнала я с две ръце, сякаш да я опази от лоши очи.
Още на втората година разбра за нотите. Не разбра всичко, но и от малкото което разбра и стана ясно, че не са създадени за нея.

#6 Първан

В неделя на яз. Кърджали, хванах пъвия си сом на кльонк. Четири килограма. Близо е до границата за пускане, ама сефте - как да го оставя. Кръстих го Първан и още вечерта му измерих рандемана. Айде, хаирлия да е.
А във вторник си дадох сметка, че вече е септември. А моите деца не са помирисвали море тази година. Въпреки, че работата ми не позволява да напускам града за повече от шест часа, а почивен ден не съм имал от около две години, реших - време е. "Гъз път да види" е една народна поговорка, коята много добре описва нашата забежка в сряда до Китен. Децата, както се и очакваше, почти не излязоха от водата девет часа. Новото бе, че за пръв път взехме и "третото ни дете" - morrt. To(й) е лабрадор на четири и половина години, а това беше първата му среща с морето. Хареса му. На всички ни хареса. Направихме сники, събирахме мидички и прочие "морски" дейности.

Това е. Хубаво, ама малко. Догодина повече. Дай Боже всекиму.
вторник, 2 септември 2008 г.

#5 (ОНОВА)*4

* * *

Мърлов отвори очи и първото, което видя бе прекрасното, синьо небе над себе си. Не направи грешката да става веднага, не и преди да е разбрал какво става. Абсолютно беше сигурен, че е завил след, а не преди ъгъла. Тоест, след като сградата беше свършила. Тогава в какво се бе блъснал? “Какво”-то измести синьото от погледа му, запълвайки го с грозота и зловоние.
- Здрасти, миличък!- Кошмарът стана триизмерен. Не можеше да има толкова …каквото и да беше това... събрано на едно място. “Ужас!”.”Ужас!”. Думата, която търсеше толкова усилено, сега заместваше всяка друга дума в изречението, чак до точката! Изправиха го на крака с рязко движение, от което пак му се зави свят. Насили се да погледне “онова нещо” отново. Не беше сън – пред него стоеше 130 килограмова слоница, облечена в черно, с толкова невероятно черен цвят на кожата, доказващ, че и черното може да бъде очернено. И то много. Всичките и зъби, на брой не повече от пет, бяха извадени навън от широко отворената, явно, уста и вероятно това беше положението им за усмивка. Мърлов още не знаеше дали тя го вижда, защото очите и, всяко за себе си, подобно на хамелеон гледаха от двете му страни. Явно го виждаше, защото го сграбчи и с бойния вик “ - Сльъдууър!” му отпера такава яка целувка, че той веднага позна и чесъна и чилито, с които беше прекалила на вечеря. Почти задушен и отровен, той усети как краката му отново омекват. Но при мисълта за евентуално изкуствено дишане и други, Бог знае какви, животоспасяващи операции, той се стегна. В отчаян опит да се спаси, Мърлов напрегна цялата си воля, всеки мускул, всеки нерв… И всичко, което успя да изстиска от себе си беше само едно жално: “Моля Ви! Искам да си ходя.”
- Мама е тук, детето ми! – жадно облиза устни слоницата и го обгърна майчински. При което забучи главата му в огромните си, приличащи на балони, гърди толкова страстно, че той загуби съзнание отново.
Събуди се с вик, инстинктивно закрил лицето си с ръце. Спазмите, които още получаваше, се дължаха предимно на богатата му фантазия – живописни видения от ада, толкова истински, че му се наложи да се ощипе, за да провери дали не сънува.
- Виждам, че вече сте с нас. – гласът беше мек и успокояващ – а както чувам, вече сте се запознали и с нашата мъничка Даръл, ха-ха. Казвам се доктор Зорки, а Вие сте в църквата ”Пресветата Дева Закрилница”, на ъгъла на “Шейсет и трета” и “Осмо авеню”. Вече сте в добри ръце, ха-ха-ха, ако мога така да се изразя. Как се чувствате?
“Стъпкан!” беше единственото, което можеше да опише състоянието му, но каза:
- Даръл ли, докторе??? Да не би да имате предвид “Дабъл”(Double)?
- Не се сърдете, млади човече.Та тя Ви спаси живота!
“Да. След като почти ми го отне”- помисли си Мърлов.
- Донесе Ви до тук на ръце, като бебе! Бяхте много зле! Да не Ви е ударила кола?
- По-скоро камион. – Той се усмихна вяло. – Мога ли да получа нещо за пиене?
- Водата е на масата до Вас.
- После ще се измия. Ако може първо да пийна нещо, чисто и без лед. Ледът, както знаете, разваля доброто питие…-беше научил тази истина от баща си – двойно, ако може.
- Но ние сме в Божия дом!!!
- Е, щом е така, нека не е двойно. Но поне да го бива, нали, док? Как беше, ъ-ъ, Зорге или нещо подобно?
- Зорки. Рихард Зорки.
- Добре, добре, както и да е… Докторе, ще мога ли да ходя отново? Имам предвид ако не пия толкова?
- Двигателния Ви апарат ми изглежда съвсем читав…
- Да Ви го продам тогава? Аз ще вървя пеш! А? Моля Ви! Докторе, много съм я закъсал с парите…
Доктор Зорки се огледа, пресегна се и извади от чантата си спринцовка, толкова голяма, че по-скоро приличаше на балистична ракета.
- Сега ще ти олекне, момчето ми…
Нещо в тона му подсказа на Мърлов, че времето за гости е приключило и той с трескав поглед обходи стаята. Голяма червена табела : “БЕЗ ИЗХОД” замига в главата му - освен вратата имаше само едно прозорче, което необиграното око на някой аматьор би взело за амбразура. Той, все пак, предпочете вратата. Изстреля се от леглото с такава скорост, че дори много от собствените му молекули останаха изненадани и трябваше да го догонват. Естествено сбърка. Даръл, цялата преливаща от майчинска загриженост, бе запълнила цялата пролука, влизайки да му донесе топла супа. Повторният сблъсък с нея го съсипа по-скоро психически, отколкото физически. Последното, което мина през ума му преди да отскочи отново за кратка среща с овцете, беше: “ О, не! Мамка му! Мразя супа!”.
понеделник, 1 септември 2008 г.

#4 (ОНОВА)*3

Сара беше скромно момиче от малко провинциално градче – Аско или Хаско, някъде в южните щати. Беше тиха, смирена и възпитана млада дама, поне докато навърши деветнадесет. Тогава в живота и се втурна Пиер. Да, не ”влезе”, а се “втурна” в него – също както каубоите от старите уестърни влизаха с ритник в бара. Пиер не беше французин, нито имаше нещо френско в себе си. Е, почти нищо, усмихна се тя, но затова научи по-късно…Пи-еР беше съкращение от Питър Райли – един бяс, обут в стари дънки и тениска с надпис:”Спрете войната”, която изглеждаше толкова…толкова...автентична, че навяваше асоциации за Първата световна. Беше на двадесет и пет-шест, но изглеждаше сякаш цял живот ще е на толкова. Висок, русоляв, синеок – качен на огромния си “Харлей”, той беше в състояние да накара всяка жена, нямаща проблеми със зрението, да се обърне и да го загледа. А Сара виждаше прекрасно. И гледаше в подходящата посока…Така Пиер остана да поработи в сервиза на баща и. Бяха шеметни дни – всичко, за което си мечтае едно момиче и още хиляди неща, за които дори не мечтаеше… Тя потръпна при спомена за малкия вир, скрит от върбите, за топката в стомаха си при първото им усамотяване. Толкова много любов! Спомни си как за пръв път прекара ръка по тялото му – беше като да погалиш змия: огромния резервоар бе гладък и хладен, с мирис на бензин, неприлично голямата седалка и лъскавите капли...”
А и тези грамадни цилиндри, толкова изпъчени, толкова ръбести и …О, Боже!”
Е, и Пиер беше там, но тя не му се сърдеше – все пак моторът си беше негов. Позволяваше му да се размотава наоколо и не му обръщаше внимание, стига да не и пречеше. Тя продължи да се бръсне зареяла поглед в огледалото, сякаш виждаше всичко това отново там. Спомените от тези дни винаги предизвикваха у нея смесени чувства. Онзи див екстаз, който изпитваше всеки път сядайки върху него се помрачаваше донякъде от присъствието на Пиер. Но с време то тя се научи да го игнорира дотолкова, че забеляза бременността си едва в седмия месец. Него отдавна го нямаше – бе излязъл за цигари преди около месец, но явно в околността бяха свършили. Сара изкара лека бременност и роди в края на май прекрасно малко момченце. Избраха му звучното име: Рупрехт. Въпреки, че на самотните майки не се гледаше с добро око и въпреки шушуканията и подмятанията зад гърба и, тя задържа детето. “Какво като е негърче?!” – казваше баща и – “Нали не лае!”.
С въздишка изплакна бръснача и погледна новите си бакенбарди –“Елвис да го духа!”. От огледалото я гледаше точно копие на Леми Килмистер, най-нежният глас, който някога бе чувала. След онзи “Харлей”, естествено. Доволна от себе си, тя извади дочената си пола и я навлече направо върху работния гащеризон. “Идвам, копелета!”. Вълненият шал и строителната каска на главата довършиха тоалета и. На масата в кухнята бе оставила бележка за баща си: “Може да закъснея.Не ме чакайте за вечеря!”- същата, която намериха след Пиер. Раздрънкания пикап изрева жестоко и отпраши към залеза, вдигай купища прах след себе си.
Романтиката си беше тръгнала…
* * *