понеделник, 25 май 2009 г.

6 x 9 = 42

За тези, които не знаят, днес е денят на хавлията. Поне според моя прочит.
Благодаря на Бат' Стелта, че не ми позволи да забравя.





В памет на човека, дал ми още един поглед към света.
























снимка: Wikipedia
петък, 22 май 2009 г.
От къде да започна?
Ами, нека е от това, че в КАТ има промени.
За да не влагам лично отношение, което ще е под въздействие на все още топлите ми преживявания от последните часове, ще се опитам само да изброя фактите. И промените.
Първо фактите.
В КАТ няма опашки. Казаха ми, че заради кризата коли не се купуват и продават и в КАТ все едно е паднала бомба. Вярно.
Освен това, ми казаха, че в КАТ има въведена нова(за града) организация на работа, която още повече спомага за липсата на опашки. В КАТ дори има това:
ХАРТА НА КЛИЕНТА










Как е, а? Европейска работа, нали?





Но да се върна на фактите. Поглед от страната на клиента. Личен. Преживян. Само факти и никакви чувства.
Начало.
Четвъртък, 21.05.2009г.
Знаейки, че обикновено в КАТ си отиват поне два дни и не знаейки(още) изброеното по-горе, решавам в четвъртък следобед, към 16.20 часа да започна обиколката. Целта е да прехвърля колата на мое име. Времето е избрано съзнателно на базата на предишен опит.
Отивам. Чудесна преценка - в КАТ наистина почти няма хора. За десет минути(!) успявам да си пусна документите и да отида на канала за сверка рама/двигател. Номерата са на лесно място и съвпадат. Прекрасно!
Една надежда бавно надига глава в мен, пробуждайки отдавна забравеното чувство на благодарност към експедитивни държавни служители.
На излизане от канала спирам на валовете за проверка на спирачките.
Предни? Има.
Задни? Чудесно.
Ръчна? А!
Я пак - ръчна?
"Едното ти колело не държи ДОСТАТЪЧНО. Ще се видим като го оправиш."
Момент на паника. Но само момент. Светлината в края на тунела все пак се оказа от идващия насреща влак. Е, рано било за надеждата. Какво си очаквал - всичко днес??? Хе хе! Наивник. Мечтател. Романтик, бих казАл.
Както и да е. Не споря и не мрънкам на човека - това му е работата. Освен това е прав - държи колелото, но не достатъчно. Примирен, изваждам колата от канала и тръгвам към майстора. Обяснявам му ситуацията, а той ме гледа внимателно - да не би да го поднасям нещо. Не, не го поднасям.
Взема звездогаечен <13>, слиза под колата и излиза след невероятните петнадесет секунди! Почти като времето на Шумахер в бокса на Ферари. "Готова е. Бягай!"
Бягай, ама вече е късно. Утре вече...

А ето го и "утре"-то. Решавам да отида малко по-рано, та ако пак нещо се закучи да имам време за реагиране. Опаааа, изненада! В КАТ има едва ли не сватба. Минавам канала бързо(спирачките са бетон) и отивам на гише #2. Където ако има служител, той ще ме обслужи за по-малко от минута. Така и стана - след тринадесет минути ме обслужиха за петдесет секунди. Експедитивно, нали? Браво!
Внимание! Тук вече ще стане дума за промените!
Половината документи вече не се движат с вас от канала до гише #2, от гише #2 до гише #3 и т.н. Те се придвижват служебно. Тоест, служебните лица си ги предават сами един на друг. Същите служители, които ги обработват. Тоест, за да придвижи моите документи от канала до второ гише, служителят трябва да спре работата си на канала и да отиде до гишето. И така всеки път, за всеки клиент. Аналогична е ситуацията нататък по веригата.
Ново също е даването на номерче за ред, с което се избягва блъскането пред гишетата. Служителките извикват всеки, чийто ред е дошъл. Ако има проблем с документите, изпращат го да си ги оправи и след време(?) пак го викат.
С номерцата се решава и проблема с т. нар. "наши хора" - няма пререждане, всеки си знае номера и чува кой номер следва. Е, ако поседите по-дълго... Оп, грешка!
Втори опит. Е, КАТО поседите по-дълго, чакайки реда си, може да Ви направи неволно впечатление как същите служители, които Ви обслужват се движат с разни документи, следвани плътно от разни хора, които са дошли, ама точно преди малко. Но ако се замислите повечко - тези хорица сигурно са били върнати по-рано и служителите, за да им спестят чакането отново, им помагат. Защото и служителите МОГАТ да бъдат хора, нали? Така трябва да е. Макар да не се получава с всички, които са били върнати за едно или друго. Но, както и да е. "Всеки знае себе си."
Та, вземам си аз документите и номерчето от второ гише и отивам да чакам да ме повикат от трето. До моя номер остават още петнадесет, средно по десет минути на човек, плюс почивката от 15.00 до 15.15 часа - значи, имам повече от два часа и половина време. Време за себе си. Време, което никой друг, освен държавата не може да ми осигури. И което дори аз не бих могъл да си дам, просто защото не мога да си го позволя по чисто финансови причини - трябва да се работи.
За да не разтягам още много локумите, ще Ви кажа само, че редът ми дойде в 16.45 часа. После се оказа, че единият служител е объркал нещо в документите. Е, случва се, при толкова много хора... Върнах се при него, но той в момента излизаше по друга работа(вероятно също спешна) и се наложи да го почакам. На косъм хванах банката, която затваря гишето си автоматично в 17.00 и пак при служителката от "трето". "Бягай БЪРЗО да хванеш момчетата да ти свалят номерата и ги помоли да те изчакат, за да ти сложат новите." Защото следват събота и неделя, а без стари и нови номера за къде е таз кола?
Та, след почти три часа, прекаране в кибичене като "следствен" в душната чакалня и опити да не заспя, се наложи да последните двадесет минути да тичам като луд от едно гише на друго и да моля този и онзи да свърши работа. Неговата си работа. "Българска му работа". За която му плащам аз, клиентът. Аз, данъкоплатецът. Защото аз си плащам всички данъци редовно и в срок.
Разгледахте ли хартата на клиента?
Моля, обърнете внимание на последното изречение. Онова за атмосферата.
Е, аз дадох всичко от себе си. Всичко, което ми бе поискано. Особено търпението.
Но такава "приятна атмосфера" не усетих.Вярно, и двата климатика в общото помещение за клиенти бяха изключени, а от отворените за момент гишета на служителите лъхаше свеж, хладен въздух...
Толкова за атмосферата.
Толкова за промените.
сряда, 20 май 2009 г.
Днес за втори път гледах "Аз коя съм", този път по сателитния БНТ канал.
И пак плаках.
Не мога да не го кажа - обичам Невена!

Почивай в мир!
четвъртък, 7 май 2009 г.
"Нещата,които харесвам" стигна и до мен благодарение на принцесата. Тя ми е една от слабостите и затова ще поема отговорността да Ви разкажа как по-лесно мога да бъда залъган. Ако някой се реши, де.
Съзнателно няма да се спирам подробно на деца, семейство и приятели, които заемат първите седем места в личният ми списък за обичливост*. Безусловно!
Няма да степенувам и няма да подреждам - просто изброявам. Вие си изберете каквото Ви хареса и гледайте да не се повтаряте.

- шофирането
Като малък имах много колички и камиончета и винаги съм мечтал да стана шофьор. "Шофьор" не като професия, а като призвание. После научих и народната мъдрост, че "Шофьор и курва не се става - те се раждат!".
Ами, аз съм от родените шофьори. Там ми е хвърлен пъпа. Обичам да карам. Дори след повече от милион километра, без да съм излизал зад граница, все още това ми е най-приятния начин за почивка. Качвам се на колата и просто карам. Бавничко, без да бързам, за да разтегля максимално удоволствието от пътуването. Разстоянията нямат значение, посоката също.

- музиката
Не мога без музика! Слушам много и различна по стил музика. Общото за нея е, че е предимно ретро. Най-често слушам блус и рок. Обожавам ранните албуми на "Снейк".
В зависимост от настроението си пускам и джаз, диско, българска естрада, класическа музика. Споменах ли чалга? Не съм??? Съзнателно е. Не, не я мразя, просто не мога да я чуя. Затова и не мога да я харесам, вероятно.


- флиртът
Не водката, естествено. Водката е едно от нещата, които не мога да понасям. Но за нея в другия списък. Тук става дума за вроденото ми желанието да карам жените да се чувстват щастливи. Това е нещо, което ме изпълва със задоволство и вероятно по тази причина се хващам, че флиртувам с всички жени. Не нагло и не ангажиращо, а просто така - заради удоволствието от играта, която е останала в ученическите години.
На тези, на които това е неприятно, се извинявам веднага...
че още не съм ги срещнал. Бъдете търпеливи, въпрос на време е.

- децата
Ами, какво да кажа... Обожавам децата и се разбираме много добре.
Сигурно има връзка с това дето мама постоянно ми повтаря "Кога ще порастнеш?". И защото детето в мен никога не се наигра.
Е, моите порастнаха, но племеницата ми е като хала. И аз също, когато сме заедно.


Като се замисля, ако трябваше да напиша това преди пет-шест години, вероятно тук щяха да свършат общите от тогава и сега неща. Общи са, защото са ми дадени по рождение и си ги нося с мен. Тези, които следват сега, са се променяли с времето, а някои съвсем са изчезнали.

- самотата
За разлика от преди, днес не харесвам шумните компании и големите купони. Идват ми в повече - и емоциите, и шума, и хората. Препочитам тишината, недостъпните за "туристи" места и "лошото" време. Мога да седя с часове на някой дънер в гората, а около мен да вали, да вали...

- Мрежата
Прекарвам много време в Интернет. Между пет и седем часа дневно. Основно четейки блогове. Следя повече от щестдесет блога, както и два-три форума. Когато няма достатъчно за четене, се упражнявам в "търсене". Споделям мнението, че всичко качено в цифров вид някога и някъде, може да бъде намерено.

- книгите
Напоследък чета малко, предимно фантастика и фентъзи. Обожавам Тери Пратчет, но не мога да го чета в оригинал. Препрочитам Радичков и Хайтов, а от време на време и Ивайло Петров. Последната книга, която прочетох беше "BG емигрант в Париж" на Димо Райков, която ми подари Тишо. Сега съм се запънал на "един" Нийл Геймън...

- "Jack"
Обожавам го вечер, преди лягане. С натурален шоколад. Знам, че боли глава от това, ама така го обичам. Ако няма шоколад го пия с "Jack".

- месо
Тук няма да помествам снимка. Не изглеждам твърде цивилизован, когато ям месо. Обичам месо. Много месо. Всякакво месо. Без месо на масата??? Абсурд! Тия кила да не се качват с Фафли, я...


Да взема да приключвам, а? За да могат
Негова светлост,
Бат'Стелта,
alice
и
alice,
а и
нЕкои други
да ни разкажат това-онова за себе си.
Ръкавицата е хвърлена!









-------------------------------------------------------------------------------------
* Не съм проверил има ли такава дума.
неделя, 3 май 2009 г.
Като повечето наистина съдбоносни неща в живота, и този низ от събития остана напълно незабелязан от Форд Префект и Артър Дент. Вниманието им беше насочено към единия от туземците, който навъсено ровичкаше из останалите букви.
— Горкият пещерен човек… — каза Артър.
— Това не са…
— Какво?
— Нищо, няма значение — каза Форд.
Жалкото същество издаде сърцераздирателен вик и удари по камъка.
— Излиза, че досега просто са си губили времето, така ли? — каза Артър
— Ъх ъх ъргххххх — изломоти туземецът в отново удари по камъка.
— Изпреварени са в развитието си от телефонни хигиенисти.
— Ъргх, грр грр, гръх! — настоя туземецът, като продължи да блъска по камъка.
— Защо постоянно блъска по камъка? — попита Артър.
— Доколкото разбирам, иска да продължиш играта с него — каза Форд. — Сочи към буквите.
— Навярно пак е написал КРЗЙГРДЪЛДИЪДК, сиромахът. Хиляда пъти му казах, че КРЗЙГРДЪЛДИЪДК се пише само с едно „Г“.
Туземецът пак удари по камъка.
Погледнаха през рамото му.
Очите им щяха да изскочат от орбитите.
Там, сред бъркотията от букви, се виждаха четиринадесет, подредени в права линия.
Те образуваха две думи.
Думите бяха следните:
„ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДВЕ“.
— Гррръргх гъх гъх — поясни туземецът и като разпиля гневно буквите, се оттегли под едно дърво и се излегна до колегата си.
Форд и Артър се загледаха след него. После се спогледаха.
— Там наистина ли пишеше това, което ми се стори, че пишеше? — изрекоха и двамата едновременно.
— Да — отговориха и двамата.
— Четиридесет и две — каза Артър.
— Четиридесет и две — каза Форд.
Артър изтича при двамата туземци.
— Какво се опитвате да ни кажете? — изкрещя той. — Какво означава това?
Единият от тях се затъркаля на земята, изрита няколко пъти във въздуха, отново се претърколи и заспа. Другият се покатери на дървото и започна да замеря Форд Префект с диви кестени. Това, което имаха да казват, вече го бяха казали.
— Знаеш ли какво означава това? — попита Форд.
— Не съвсем.
— Четиридесет и две е числото, което Дълбока мисъл обяви за Вечния отговор.
— Да.
— А Земята е компютърът, който Дълбока мисъл конструира и построи, за да изчисли Въпроса на Вечния отговор.
— Това се опитваха да ни внушат.
— И живи организми са били съставна част от него.
— Щом казваш.
— Казвам го. Това означава, че тези питекантропи са органична част от компютърната програма, докато ние с голгафринчънците НЕ СМЕ!
— Но пещерните хора измират и очевидно тяхното място ще бъде заето от голгафринчънците.
— Именно. Сега разбираш ли какво означава това?
— Какво?
— Пълна каша.
Артър се огледа.
— Която на никого не се услажда — забеляза той.
Няколко секунди Форд нищо не можа да измисли.
— И все пак нещо трябва да е излязло от цялата тази работа — каза той накрая, — защото Марвин каза, че е видял Въпроса, закодиран в мозъчните вълни, които ти излъчваш.
— Но…
— Най-вероятно е грешният въпрос или изопачен вариант на правилния. Но все ще ни отведе до някоя следа, ако го научим. Само че не виждам как може да стане това.
Мълчаха унило известно време. Артър седна на земята и започна да скубе тревички, но скоро откри, че това не е занимание, което може да погълне цялото му внимание. В тревички не можеше да вярва, дърветата нищо не му говореха, хълмовете наоколо не бяха нищо друго освен хълмове, а бъдещето му изглеждаше като тунел, през който трябва някак да изпълзи.
Форд се залови да върти копчетата на своя Суб-Ета-Сенс-О-Матик. Той мълчеше. Въздъхна и го прибра.
Артър вдигна от земята едно от камъчетата с изписана върху него буква. Оказа се „О“. Въздъхна и отново го остави долу. Буквата, на която попадна след това, беше „Н“. Двете заедно правеха „НО“. Подхвърли още няколко букви до първите две. Те пък се случиха „Г“, „О“ и „В“ По някакво странно съвпадение думата, която се получи, съвсем точно отразяваше виждането му за нещата в този момент. Взира се в нея известно време.
Не беше го направил нарочно, беше плод на чиста случайност. Мозъкът му бавно включи на първа скорост.
— Форд — внезапно каза той, — слушай. Ако онзи Въпрос е закодиран в мозъчните ми вълни, но аз не го осъзнавам, значи трябва да е скрит някъде в подсъзнанието ми.
— Да, предполагам.
— А може н да има начин да то измъкнем оттам.
— О, така ли?
— Да, като въведем някакъв произволен компонент и оставим подсъзнанието да го оформи.
— Как например?
— Например като вадя със затворени очи букви от една торба.
Форд скочи на крака.
— Гениално! — каза той.
Измъкна хавлията от чантата си и с няколко изкусно направени възела я превърна в торба.
— Чиста лудост — каза той, — абсолютна глупост. Но ще опитаме, защото е гениална глупост. Хайде, побързай!
Слънцето почтително се скри зад един облак. От небето паднаха няколко тъжни дъждовни капки.
Събраха всички останали букви и ги пуснаха в торбата. След това ги разбъркаха.
— Готово — каза Форд, — затвори си очите. Сега вади. Хайде, хайде, хайде!
Артър затвори очи и пъхна ръка в пълната с камъчета хавлия. Поразклати ги малко, измъкна пет н ги подаде на Форд една по една. Форд постави буквите една до друга в същия ред, в който ги бе получил.
— К — каза той, — О, Л, К, О… Колко!
Премигна.
— Мисля, че става! — каза той.
Артър му бутна още три.
— Щ, Е, С… Щес, О, май че нищо не става — каза Форд.
— Ето още няколко.
— Е, П, О, Л, У… Щесеполу… Страхувам се, че няма смисъл.
Артър измъкна още две букви от торбата. Форд ги нареди по местата им.
— Ч, И, щесеполучи… Ще се получи! — извика Форд. — Става! Невероятно, но наистина става!
— Ето ти още! — Артър вече ги изхвърляше една след друга с трескава бързина.
— А, К, О… — каза Форд — У, М, Н, О, Ж, И, Т, Е… Колко ще се получи, ако умножите… Ш, Е, С, Т… шест… П, О, по, шест по … колко ще се получи, ако умножите шест по… Д, Е, В, Е, Т … шест по девет… — Настъпи кратка пауза — Хайде, дай следващата!
— Ъъъ, повече няма — каза Артър, — това е всичко.
Облегна се назад, силно озадачен.
Още веднъж претършува вързаната в торба хавлия, но повече букви не откри.
— Няма ли други? — попита Форд.
— Нито една.
— Шест по девет. Четиридесет и две.





# Оригинално заглавие: The Hitch Hiker’s Guide to Galaxy, 1979 (Пълни авторски права)
# Превод от английски: Саркис Асланян, 1988 (Пълни авторски права)