неделя, 29 ноември 2009 г.

Започвайки тази тема, не си дадох сметка веднага колко необятна е тя и как ще се изправя пред трудния избор да селектирам измежду много велики песни, за да не е претрупан всеки пост с уникати.
Затова и реших, с днешната трета серия, да поспра с тези клипове и само от време на време, когато носталгията по "онова" мое време ме закове на масата с неизменната чаша в едната ръка и дистанционното на "Техникс"-а в другата, да Ви припомням за дивото.
Днес изборът ми на песни е намигване към познавачите на "старата" генерация рокаджии:



И един специален поздрав за специален за мен човек:


А сега, да не пренебрегваме и съседите. Те също(вероятно) с нетърпение чакат своята(!) музикална вечер. Да им я дадем. :)
Наздраве!





снимка http://www.webstrings.com/
петък, 27 ноември 2009 г.


Стана дума вчера за Музиката, моята музика.
Затова днес няма да има думи - само Тя.







снимка http://www.schoolmusic.co.kr/
четвъртък, 26 ноември 2009 г.

Започвам с уговорката, че тези от Вас, за които рокът не е страст, слабост или съдба, няма да намерят в този пост нищо значимо, нищо специално, нищо вълнуващо.
С останалите(след повторното преброяване) ще споделя как не мога без музика, как тази музика ме кара(все още) да изтръпвам, а понякога се налага дори да спра колата, за да мога да изживея определен момент от песен за пореден път. Пълна зависимост. Нелечима. За каква музика иде реч вече е ставало дума, но за всеки случай, специално за новодошлите(ти там, в края, да) нека поясня, че иде реч за "твърда" музика. За онзи тип твърдост, който придобива китарното звучене от края на шестдесетте, през седемдесетте, осемдесетте и мъъъничко от деветдесетте години. Тук деца не идват, така че няма да уточняваме вековете. :)
Та. Да се върнем на дрогата.
Има някои много специални за мен "парчета", чийто китарни сола всеки път, дори след толкова години, ми припомнят тръпката от това да си млад, да си влюбен, да си бунтар. Рифове, от които косъмчетата по цялото тяло настръхват, фабриката за производство на адреналин се взривява и всичко, което е извън музиката в този момент, целия останал свят, вече не е от голямо значение.
Тъй като не мога да кача тук всичко, а пък и много ще се разтегне страницата, ще ги разделя на порцийки от по три клипчета.
Начало.
Започвам с тези, които и в момента слушам, без да ги степенувам:



Тук трябва да напиша нещо за финал, обаче...ги слушах отново и въобще не ми е до писане. Искам да летя, искам да карам болид от F1, искам да руша! И всичко това едновременно. И сега!




снимка http://www.alleycatsgarden.com
петък, 20 ноември 2009 г.

#62 "Тати"



На днешния ден преди много, много години станах баща за пръв път. Няма да казвам преди колко - а, бе, отдавна.
Днес, когато синът ми навършва шестнадесет(упс) и вече не е малолетен, а е в графата на големите - непълнолетен, си припомних за пореден път неговото раждане. Е, не точно и конкретно самото раждане - от него не помня кой знае колко, а моментът, в който разбрах, че имам дете. "МЪЖКО!"
Знаех, че това е най-радостния момент в живота на всеки мъж и се опитвах да се радвам възможно най-много.
Но тогава още не знаех каво наистина значи това. И поради тази причина не можех да почувствам тази ... няма еднозначна, едновременна дума за това, което изпитвам виждайки децата си - радост, гордост, еуфория, грижовност, фук-фук(както казва една приятелка) и още купища положителни емоции, събрани в една дума. Събрани само в този поглед. Започнах да го осъзнавам месеци след това, когато от грозничкото, ревящо почти постоянно бебе с големи червени бузи, започна да се оформя една нова личност. Със собствено лице, със собствени прищявки, със свой свят. Великият миг на истината бе, когато открих, че аз съм част от този нов свят и то значима част. Тогава за пръв път наистина се почувствах баща. Трудно е за обяснение. А и излишно. За тези, които са минали оттам няма нужда, а на останалите пожелавам от все сърце.
Отплеснах се.
Това, което искам да кажа е, че най-милата дума, която знам на този свят е "тати", казана от децата ми. А това, което ме прави истински щастлив е фактът, че макар децата ми да пораснаха(16г. и 13.5г.), те все още ми казват така - "тати".
Естествено, в разговорите с приятели вероятно съм "баща ми", а може би и "дъртия", но аз получавам своето "тати" всеки ден. Още едно нещо, за което съм благодарен на съдбата, на Бог и на всеки, от когото това зависи.
Знам, че често си позволявам да Ви поучавам(едва ли не) с моите виждания за живота. И може би и днес ще се повторя.
НО!
Човек трябва да оценя това, което има. Сега! Днес! В този момент! Защото "утре"-то идва - ей го на, тропа на вратата. И не просто тропа, а блъска, напира и няма търпение да влезе и да открадне моето "днес", моето "сега".
Ето защо е важен ТОЗИ момент - ВСЕКИ ЕДИН МОМЕНТ!
Вземете всичко от него, насладете му се. Защото след малко вече ще е минало. Спомен.
Живейте сега!
сряда, 18 ноември 2009 г.

#61 Ужилен




След двумесечно чакане, вчера най-после, денят дойде. Пропускам сложните манЬОври, благодарение на които успяхме да тръгнем още по обед към столицата. Няма да се сприрам и на няколкото кратки мига, в които можах да срещна едни специални хора, които ми липсват много в ежедневието.
Направо пред залата.
До която, за да стигнем в тъмното от "Люлин"10, използвахме персонален гид(дори двама) и опцията "Обади се на приятел".
Пред залата - малка лудница. Както е преди всеки концерт. Всъщност, беше доста по-добре от ужаса при други такива прояви. Фактът, че бяха пуснати по-малко от нужните билети се потвърди от поне трийсетината души, причакващи ни с въпроса "Повече билети?". Подочухме и предлагана цена от 100 лева за билет, но май не се намери кой да вземе парите на човека.
Пред залата имах удоволствието да се запозная "на живо" с едно силно наше момиче, с което имахме предварителна уговорка. Като казвам "наше момиче" имам предвид точно нашата кръвна група - wAsp(+). При това девойката не е загубила онази авантюристична тръпка, с която ние, старците, отдавна вече сме се простили - обича да пътува на стоп и го прави редовно! А, бе - свястна.
Концертът.
Влязохме сред обичайните мерки за сигурност, при които ме накараха да си хвърля минералната вода, но прекарахме видеокамерата. Можехме да вкараме и "катюша", но са морално остарели и не правят добър цифров запис. Както се оказа, камерата ни също не се справи зашеметяващо с това.
Относително спокойна откъм екцесии "публика", макар и да присъстваха задължителните за такива прояви минимален брой задници. Тихо, спокойно, културно.
Подгряващата група, "Sheky &The Bloodrain" се представи доста добре, съдейки по реакцията на екзалтираните фенове точно пред сцената. Мен лично не можаха да ме грабнат, въпреки доброто сценично поведение и почти приличния звук. Не можах да чуя мелодията в песните им, не усетих магията. Може просто да остарявам, а момчетата да са си добри. Дано да е така.
------Началото.-----------------------------------Залата беше пълна.

Много настроение, много желание, много хъс. Не толкова добър звук, макар аз лично да очаквах дори и по-малко от тази зала.
Малък "букет" от ранните песни, за (до)загрявка. Две парчета от новия албум. Майсторите са си майстори. Супер силни като напасване един към друг. Който е гледал други концерти на W.A.S.P. знае, че Блеки в някои мъъънички моменти има нужда от "едно рамо" за вокалните партии. Е, тук се видя, че "рамото" е на място и си го бива. Дори на фона на недобрия саунд, съзвучието, което постига групата е отлично. Майк и Майк бяха на ниво, а Дъг звучеше толкова близо до студийните записи, чак нереално. Може би неговата китара беше най-малко травматизирана от уредбата.
Блеки. Какво да кажа - пича си го бива още и ще го бива още дълго време. Може да е малко напълнял, може малко да е остарял(кой не е), но на сцената си е онзи Блеки, когото всички искат да видят. И да чуят. Като ги зареди една след друга - няма спиране. Публиката пее(м) с него всяка песен с много душа. Много приятно усещане за мощ. За хората, които не само слушат тази група, а успяват и да я чуят, шоуто беше много добро.
Традиционната заигравка с публиката



и задължителния бис сложиха края на изминалите неусетно(за мен) повече от 90 минутил Още веднъж, групата, която ме е вдъхновявала като ученик и ми е била опора в трудни моменти, ме накара да се радвам. Върна ме за малко в онзи сват, в който всичко е само музика, а останалото е без значение.
сряда, 11 ноември 2009 г.

Какво имам?
имам страхотно семейство;
имам приятели, за които много хора могат само да мечтаят;
имам почти всички играчки, които порастналото дете в мен си е пожелало. Тук ми се иска да се изфукам, но зная, че не трябва;
имам добра работа, която сам съм си създал;
имам спокойствието, което ми дава работата ми;
имам мечта за къщичка на такова място;
имам чувството, че съм щастлив!
Какво нямам?
Нямам време за всички тези прекрасни неща.
Вече съм на 37!
петък, 6 ноември 2009 г.

Аз, както вече сте разбрали, съм си малко(или много) ретро. Някои имат предвид "ретрограден", други биха казали "демоде". Може и така да е. Но на кого му пука, нали? Както и да е...
Да кажа исках, че вчера най-после "пердето ми падна" и след дълго отлагане си купих грамофон. Преди година подарих осем неработещи грамофона от най-различни марки и времена на един момък, който искаше да си декорира дискотеката. И от тогава нямах вкъщи от тази ултрамодерна(за осемдесетте) техника. А плочи дал Бог - купища. Не че вече нямам всичката музика в цифров вид, но някак пукането на "игличката" ми доставя специална наслада. И ето сега съм си приготвил един куп от около шестдесет плочи със стара българска естрада и смятам да разкарам децата в стаята им и да си подаря една българска вечер. Само за мен и моето момиче. Както някога...
Наздраве!
сряда, 4 ноември 2009 г.
Госпожица Флитуърт открехна вратата.
— Какво има? — сопна се недоверчиво.
— Водим Бил Порталски, госпожице Флитуърт.
Тя отвори по-широко.
— Да не го сполетя нещо?
Двамата мъже влязоха непохватно, опитвайки се да крепят фигурата помежду им, по-висока поне с една стъпка. Тя вдигна глава и погледна мътно госпожица Флитуърт.
— Не знам какво го прихвана — сякаш се оправдаваше Дук Потурите.
— Като се развихри, няма спиране — добави Уилям Чучура. — Изкарва си париците, дето му ги плащате.
— Значи е първият свестен работник по тия земи — установи тя кисело.
— Размахваше косата напред-назад по нивата като пощурял, надпреварваше се с оная джаджа на Нед Симнел. Четирима не смогвахме да връзваме сноповете след него. И едва не задмина машината.
— Сложете го на миндера.
— Рекохме му, че се престарава в тая жега…
Дук въртеше глава, за да провери не се ли подават накити и други съкровища от кухненските шкафове.
Госпожица Флитуърт му се изпречи.
— Не се и съмнявам, че сте му рекли. Много ви благодаря. Знам, че бързате да се приберете по домовете си.
— Ако има с какво да помогнем…
— Знам добре къде живееш, Уилям Чучура. Не си плащаш арендата от пет години. Лека ти нощ.
Изпроводи ги до вратата и я затръшна. После се обърна начумерена.
— Какви ги вършиш, господин така наречения Бил Порталски?
УМОРИХ СЕ, НО МАШИНАТА НЕ СПИРА. — Бил Порталски се хвана за черепа. — А ЧУЧУРА МИ ДАДЕ НА ШЕГА ПИТИЕ ОТ ФЕРМЕНТИРАЛ ЯБЪЛКОВ СОК И СЕГА СЕ ЧУВСТВАМ БОЛЕН.
— Няма нищо чудно. Той вари тая ракия нейде из гората. А ябълките дори не са половината от всичко, което слага в казана.
НИКОГА ДО ДНЕС НЕ СЪМ СЕ УМОРЯВАЛ, НИТО МИ Е ПРИЗЛЯВАЛО.
— И туй е част от живота.
КАК Я ПОНАСЯТ ХОРАТА?
— Е, ферментиралият ябълков сок помага от време на време.
Бил Порталски седеше и мрачно зяпаше пода.
НО НИЕ ОЖЪНАХМЕ НАШАТА НИВА. — В гласа му се прокрадна задоволство, след миг отново притисна длани до черепа си. — АААХ!
Госпожица Флитуърт излезе, заскърца с помпата отвън и след малко се върна с мокра кърпа и чаша вода.
ВЪТРЕ ИМА ПОПОВА ЛЪЖИЧКА!
— Значи водата е прясна — заяви госпожица Флитуърт[1], извади поповата лъжичка и я пусна на пода, където съществото се завря в най-близката цепнатина.
Бил Порталски понечи да стане.
ВЕЧЕ НЕ СЕ ИЗНЕНАДВАМ МНОГО, ЧЕ НЯКОИ ХОРА ИСКАТ ДА УМРАТ. ЧУВАЛ СЪМ ЗА БОЛКАТА И МЪКАТА, НО ДОСЕГА НЕ РАЗБИРАХ ДОБРЕ ЗНАЧЕНИЕТО НА ТЕЗИ ДУМИ.
Госпожица Флитуърт се взираше през прашния прозорец. Облаците, трупали се цял следобед, надвисваха над хълмовете — сивкави, но и със застрашителен жълт оттенък.Задухът стягаше като менгеме.
— Голяма буря се задава.
ЩЕ СЪСИПЕ ЛИ РЕКОЛТАТА, КОЯТО СЪБРАХ?
— Не. После всичко ще изсъхне.
КАК Е ДЕТЕТО?
Бил Порталски разтвори пръсти. Госпожица Флитуърт изви питащо вежди. Златният часовник се появи на дланта му и в горната половина нямаше почти нищо. Животомерът ту се мяркаше, ту избледняваше.
— Как го взе? Нали е в горната стая! Тя го стискаше толкова силно…
— ОЩЕ ГО ДЪРЖИ. НО В СЪЩОТО ВРЕМЕ Е ТУК. ИЛИ КЪДЕТО ЩЕ ДА Е. В КРАЯ НА КРАИЩАТА ЧАСОВНИКЪТ Е САМО МЕТАФОРА.
— Онуй, което тя стиска, ми се видя доста истинско.
— АКО НЕЩО Е МЕТАФОРА, КАКВО ПРЕЧИ ДА Е ИСТИНСКО?
Госпожица Флитуърт долавяше слаб екот в гласа му, сякаш двама души изричаха думите в почти пълно съзвучие.
— Колко ти остава?
БРОЕНИ ЧАСОВЕ.
— А какво стана с косата?
ДАДОХ НА КОВАЧА НАЙ-ТОЧНИ УКАЗАНИЯ.
Тя се понамръщи.
— Не мога да кажа, че младият Симнел е лошо момче, но сигурен ли си, че ще те послуша? Твърде много искаш от човек с неговия занаят — да унищожи такова сечиво…
НЯМАХ ИЗБОР. МАЛКАТА ПЕЩ ТУК НЯМАШЕ ДА СВЪРШИ РАБОТА.
— Страховито остра коса, няма спор.
ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ МОЖЕ БИ НЕ Е ДОСТАТЪЧНО ОСТРА.
— Никой ли не опита същото срещу теб?
НАЛИ ИМА ПОГОВОРКА „НЕ МОЖЕШ ДА ОТНЕСЕШ НИЩО СЪС СЕБЕ СИ“?
— Има.
НО КОЛКО ЛИ ХОРА ДОСЕГА НАИСТИНА СА БИЛИ УБЕДЕНИ В ТОВА?
— Веднъж прочетох — спомни си госпожица Флитуърт — за разни езически царе в пустинята, които си издигали грамадански пирамиди и слагали какво ли не вътре. Дори кораби. Дори момичета по прозрачни панталонки и две капачета отпред. Само не ми казвай, че са постъпвали както е редно.
НИКОГА НЕ СЪМ ЗНАЕЛ КОЕ Е РЕДНО И КОЕ НЕ — призна Бил Порталски. — НЕ ЗНАМ ИМА ЛИ ДОБРО И ЗЛО. ПРОСТО СА РАЗЛИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ.
— Ами! — възрази тя. — Доброто си е добро, злото си е зло. Възпитана съм да правя разлика.
ТАКОВА ВЪЗПИТАНИЕ ЛИ ДАВА ЕДИН КОНТРАБАНДИСТ?
— Нищо лошо няма в контрабандата!
САМО СЕ ОПИТВАМ ДА ИЗТЪКНА, ЧЕ НЯКОИ ХОРА СА УБЕДЕНИ В ОБРАТНОТО.
— Тяхното мнение не се брои!
НО…
Някъде из хълмовете удари мълния. Гръмотевицата разлюля къщата. Две-три тухли от комина рухнаха в огнището. После прозорците се разтресоха от безмилостни удари.
Бил Порталски прекрачи към вратата и я отвори широко.
Парчета градушка колкото кокоши яйца отскачаха от прага и трополяха по пода на кухнята.
О, МЕЛОДРАМА…
— Дяволите да го вземат! — Госпожица Флитуърт се шмугна под ръката му. — Тоя пък вятър откъде се взе?!
НЕ Е ЛИ ОТ НЕБЕТО? — отвърна Бил Порталски, изненадан от внезапната й възбуда.
— Идвай с мен!
Тя нахълта обратно в кухнята и порови в шкафа за фенер и кибрит.
НАЛИ КАЗАХТЕ, ЧЕ ЩЕ ИЗСЪХНЕ?
— Да, след обикновена буря. Но тази хала ще съсипе ожънатото! Сутринта има да събираме зърно по зърно!
Припряно запали свещта във фенера и хукна.
Бил Порталски се взря в бурята. Свирепият вятър подмяташе стръкове.
ЩЕ Я СЪСИПЕ ЛИ? МОЯТА РЕКОЛТА? — Той се наежи. — МАМКА МУ!


Тери Пратчет
"Жътварят"
Издание:
ИК „Вузев“ — „Aрхонт-B“ ООД, 2002
вторник, 3 ноември 2009 г.

#57 Another zero



Имах намерение да Ви разкажа за неделния риболов на яз. Кърджали, актуална снимка от който виждате тук, отгоре, но някак желанието ми да разказвам, вместо да показвам снимки на улова, кантарчета и ролетки, взе да се изчерпва. Затова ще покажа само някои снимки и въобще няма да стане дума за риболов. А по-скоро за пикник сред природата. С лодка. И бира. И Джак. Този, последния няма да го видите, защото държи да запазим анонимността му, но другите...
Представям Ви помощник-капитана, по съвместителство изпълняващ ролята на живачен стълб и културтрегер, каквото и да имат предвид с тази красива дума:

Както се вижда от показанията(му), времето беше идеално за плаж. Но за съжаление, при опита да ги свалим от простира, едната хавлия се счупи на несиметрични парчета, а другата въобще не можахме да я изстържем от въжето. Така че плаж нямаше.

Слънцето се показваше рядко и за малко и се налагаше от време на време временно изпълняващият длъжността "Главен окултист" да Му се моли по традиционния за региона начин. Без полза.

Равносметката. Още един прекрасен излет сред природата, още един безрезултатен работен ден на сомския фронт. С което излетите тази година стават почти двадесет и седем. За резултатите няма да говорим днес. А и утре, вероятно.
Но!
Никой не си мисли, че някакви си трийсетина неуспешни опита ще ни накарат да закрием сезона, нали? Точно така! Борбата(със стихиите) продължава. Докато замръзне и последния квадратен метър от язовира, ние ще сме там и ще преследваме...каквото там бяга.
"...We shall never surrender!"

Разбираемо е нежеланието ми да влизам в кадър, в който не присъства поне един сом, поне една ИСТИНСКА риба. Нали?