понеделник, 29 декември 2008 г.
28.12.2008г.
Неделя.
Решихме да закрием риболовната година, като идем на едно по-спокойно за риболов през зимата място. Казва се "Шейтана" или "Шейтан дере".. Намира се точно под стената на язовир "Студен кладенец". Ще използвам две снимки на Георги Бонев, а.к.а. A_R_E_S, за да Ви го покажа отгоре.




Вече мога да продължа с мои снимки.
Ние бяхме тук:


Поглед наляво към стената:

Поглед надясно:

Поглед надолу:

Нормално топло за сезона, около (-3)градуса, лек ветрец с постоянно променяща се посока и много приятен риболов. "Хищни" белурки с дължина до 13см(!), от които прибрахме около 2кг. и също толкова големи кефалчета, които бяха изпратени обратно да пораснат. Снимки няма да помествам, защото някак не пасва наред със "сомските гордости" да изтипосам и хамсийки.
Обявявам риболовната 2008 година за закрита!
Новата 2009 се планира да открием на 02 януари. Ако можем.
Весела Нова Година на всички!
Бъдете здрави!
вторник, 23 декември 2008 г.

#21 ...




Дамян Дамянов
Всеки делник има красота -
В най-хубавия миг преди разсъмване


В най-хубавия миг преди разсъмване,
Когато спи на рамото жена ти,
И вън се борят светлото и тъмното
И побелява утринният вятър;
Когато, във възглавката потънало,
Лицето женско в сън ти се усмихва
И нейде на душата ти от дъното
Извира нещо, нещо като стихове -
Неказаното и несподеленото,
В най-хубавия мих любовно-светъл
Изписква във ушите ти сирената:
"Прощавай, неосъществен поете!
Ти мислиш за любов, а аз - за хляба ти!
Часът е вече пет! Я, хайде ставай!"

И работа! И работа! И работа!
Край твоите строежи аз минавам,
Препъвам се във скелите им в тъмното,
Тъга и радост смесват се в сърцето.
В най-хубавия миг преди разсъмване,
В мига на неродените поети.



================================================
ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ!
БЪДЕТЕ ЗДРАВИ!
петък, 19 декември 2008 г.


Днес беше понеделник. Петият за тази седмица. Вчера си мислех, че съм изкарал най-отвратителния ден от тази година. Днес се убедих колко горчиво съм се лъгал. Ужас и смрад!
Както и да е. Край на оплакването!
Да се надяваме, че лошото беше дотук и да се опитаме да видим и хубавите страни на живота. Защото седмицата имаше и своите хубави моменти. Няколко от тях са:
никой вкъщи не е боледувал;
жена ми все още ме търпи;
Камен Донев и "За народното творчество";
и факта, че днес е петък, което означава две неща - форумна среща и пост при sovichka.
Харесва ми да я чета. Харесва ми даже да обяснявам на критиката И, че ми харесва да я чета. Човек трябва да защитава това, което харесва. Ако слушах чалга, щях да громя наред "мръсните критикари на музиката на народа". Ама не слушам. Слушам блус, рок, хейви метъл и някои по-нежни нещица.
И това, че някаква млада дама, е открила колелото и аерозолния дезодорант, прочитайки няколко велики книги, и е решила да сравнява sovichka с класиците и да търси под вола теле, само ме забалява. Направо си умирам от кеф, четейки дълбокомислените анализи и съвети.

Ех, Цвети, Цвети, колко време(и място) ти отделих, а?
Слабост си ми ти, слабооост...
А уж щях само да се оплача от седмицата.
Хайде, за другия път остава оплакването.
четвъртък, 11 декември 2008 г.


След вчерашните постове на
Христина
и
Принцесата,
след носталгичния поглед, хвърлен назад през рамо и не дотам приятната равносметка(36!), днес ми е едно такова...криво. Прекалено изнежено. Лигаво романтично.
И Стинг въобще не ми помага, а не мога да "сменя плочата".
Другата песен, която "върви" постоянно в главата ми е Белая ночь на Чёрный кофе. Няма спасение.
Стига с тая романтика! Късно ми е на мен за романтика!
"Романтиката е сега в моторите"!
събота, 6 декември 2008 г.
Провокиран от развълнувания тон в поста на Христина, почнах да и пиша отговор. Като приключих, видях, че съм написал едва ли не роман. Затова го преместих тук.


И аз съм ги спрял за малко. След осемнадесет години активен пушек, последните пет от които, по две и половина кутии на ден, си мислех, че ако успея един-единствен ден да не запаля и повече няма да пуша. Пробвах веднъж, изкарах няколко дни с намаляне до една на ден, но тази една, точно преди заспиване , не можах да я преборя. И спрях да мисля за отказване.
После един приятел ги спря. А пушеше, колкото мен. Не вярвах, но ги спря. С хапчета. Изчаках два-три месеца да го видя - не пуши. Брех, викам си, мамка му! Той излезе по-инат от мен. Купих си и аз хапчета, ама страх - айде от утре, айде от други ден... И така, забравил съм ги в жабката на колата. Още два месеца. Намерих ги случайно. Без да казвам на никого почнах, по указанията. Нося си цигари, черпя и както винаги имам една в устата, НО...незапалена. Ако някой пита, казвам, че работата ме е натиснала и съм забравил да я запаля. На шестия ден успях - легнах си без да съм запалил нито една, без да съм дръпнал - нищо. Голяма гордост, ей! И все още никой не знае - ще ме вдигнат на балон от подигравки.
На други ден реших да пробвам пак без да паля. Ако стане, стане. Ако не - здраве да е. Успях. Ей така, заради ината, че мога поне още един ден.
И така вече...на Иванов ден ще станат четири години. Всяка година ми купуват бутилка "Джак" за този ден, което част от бас за доживотен абонамент, ако не пуша. Ако пропуша трябва да върна удвоена бройка на получените бутилки.
Приятелят ми, който без да знае ми даде кураж, пропуши след година и нещо. И още пуши.
На мен все още ми се пуши от време на време, но е за около десет минути и се научих да го превъзмогвам. Не мога обаче да спра да сънувам, че пуша. На моменти е толкова истинско, че събуждайки се, не знам със сигурност пушил ли съм или само съм сънувал.
Това, което научих е, че
НЕ Е ТОЛКОВА ТРУДНО ДА СПРЕШ ЦИГАРИТЕ.
ПО-ТРУДНО Е ДА НЕ ГИ ЗАПОЧНЕШ ОТНОВО.

Успех!
сряда, 3 декември 2008 г.


Поради възникнали трудности
временно е преустановен достъпът да форума БРМ.
Моля, използвай тези тема ако възникне
спешна и неотложна нужда(голяма или малка)
да се свържете с някой от форума
или просто да ни кажете нещо.
Вече ми липсвате.
вторник, 2 декември 2008 г.


Напоследък откривам, че си ползвам нета почти само да чета блогове. Днес следя редовно малко повече от двадесет блога и нямам търпение да седна и да проверя кой какво е (на)писал. Не от вчера насам, а от преди малко. Защото преди малко пак проверявах. Точно като наркоман, на когото дозичката идва слаба и има нужда от нова, твърде бързо след първата. Започна се плавно с блогът на sovichka и от там верижно се разрастна до днешното състояние. Единственото, от което мога да се "оплача" е, че не всички пишат толкова редовно, колкото Иво Инджев. Тогава вероятно нямаше въобще да ставам от компютъра и щях да съм още по-щастлив.
Другото "място", което редовно посещавм с удоволствие е Форума на феновете на Ретро радио, което се спомина благодарение на новите си собственици. Това е форум на хора харесващи малко "по-стара" от модерната в момента музика. И малко "по-вечна". Много приятна компания от хора, които смея да нарека вече приятели.
С две думи, бих нарекъл "заболяването" си изключително приятно и съм готов в "Клуба на анонимните Интернетохолици" да стана и да заявя:

- Здравейте, казвам се morrt и
не мога без компютъра си и без Интернет.
Защото чрез тях виждам едни други хора по един друг начин.
Не желая лечение, искам си наркозата!
четвъртък, 13 ноември 2008 г.
С годините ставам все по-хубав. Като се погледна в огледалото и ми се иска да му се нахвърля и да се разцелувам - толкова съм хубав.
Ама, толкова много, че се замислям дали вече не съм столетник.



Това е една шега, която си повтарям на всеки свой рожден ден напоследък. Не помага. Не помага нито прекрасната торта, нито разместването на свещите(които въобще не са нужните за случая).

А, бе...остарявам. Не толкова бавно и неусетно, както се пее в песента. Притеснително видимо.
36 ?!?
Преди десетина-дванадесет години си мислех, че хората не живеят до толкова. Че всичко е един мит... Но ето ме сега на тяхната спирка, поглеждайки назад с много носталгия и мъничко тъга. Без илюзии, без розови очила, каквито всеки един от нас е носил в един или друг момент от младостта си.
Само с малко надежда. За това, което предстои.
Защо "малко" ли? Защото живеем в България. И това обобщава всичко.
Както и да е. Важното е да сме здрави.
Пожелавам го и на Вас от все сърце:
Бъдете здрави!


11.11.2008г.
неделя, 26 октомври 2008 г.
С надеждата за нещо различно, днес потеглихме за Кърджали. Под "нещо различно" имам предвид "трофеен", а не "трапезен" сом. Пояснявам - от четири до около двадесет килограма отиват на масата, а извън тези граници се снимат, картотекират и се пускат. За съжаление, до тук имам снимано пускането само на малки сомчета. Големите още ми липсват.
Та така, за надеждата. Останах си само с нея и с едно трапезно, кръстено по този повод Надежда. Тръгнахме с надежда, върнахме се с Надежда. Седем килограма. И малко.
Също така, успяхме да пуснем още едно от бебетата - 2.5 кг.
Кадро - тук:
четвъртък, 23 октомври 2008 г.

#13 Юсуф

След поредното "бягство" в работен ден, имаме и нов приятел в списъка. Кръстен е Юсуф, защото удари точно, когато почна вечерната молитва от джамията на някакво село в баира. Тежи 7кг и е дълъг 96см. Всъщност, това беше вчера, 22.10.2008г. Днес по-актулно би било да говоря за него в минало време. И да добавя, че беше вкусен.
Благодаря ти Юсуфчо.
Списъкът до тук:
Първан - 4 кг.
Петя - 10 кг.
Събин - 6 кг.
Юсуф - 7 кг.
Плюс три-четири маломерни, които бяха върнати, за да доведат свои(или чужди) по-големи роднини.
Забележка:
За всички имена с особено за слуха Ви звучене се обръщайте с коментар към моя приятел Коста. Негово деяние са. Той е с извратено чувство за хумор, което до някъде го оправдава.
вторник, 14 октомври 2008 г.
Две седмици вече не съм драсвал тук. Все се каня, ама пустий мързел...
Какво се случи през тези две седмици? Нищо особено.
"Работиме много,
работим от сутрин до здрач..."
Работата в момента е поносимо натоварена, ядва се.
А в неделя ходим за риба. Напоследък дори хващаме. Смешно, нали?
И на мен ми малко смешно, ама хващаме. Няма шега. Дотук, след Петя, дойде и Събчо(6кг) и още две-три бебета под четири килограма, които пуснахме да пораснат.
На няколко пъти работата беше на косъм, но косъма бе тънък и не издържаше.
Купихме си по-голям мотор - Меркюри, 25 к.с. С него лодката тук-там стъпва на вода. Много приятно усещане.
Вкъщи също ежедневието минава без сериозни сътресния. Оказа се, че липсата на паричен недостиг помага много за рабирателството в семейството.
Какво имам предвид? - Пояснявам.
Усещам назрява скандал. "Началничката" е настроена войнствено и вече е набрала инерция по склона. Не може да бъде спряна. Затова избирам единственото правилно решение - леекичко я побутвам, колкото да смени посоката и да излее яда си на ... който и да е там. Правителството, съдбата, съседката, дето се фръцка с новите си скъпи ботуши. "Поне да приличаха на нещо!"
Оп!!! Тука е! Вълшебната реплика във вълшебния момент:
Ами, коте, вземи си купи едни ботуши, и без това идва сезона. И вземи и покажи на тая "мърла"(тук леко преигравам и се опитвам да не се разхиля), какво означава хубави ботуши.
Следва разбиващото:
Ако намериш, де. То сега вече трудно се намират добри обувки.
Оттук нататък следват обяснения къде е "мернала" някакви, които еди какво си. И едни други дето...
Слушам известно време ангажирано и с ендшпила
"Знам, че ще избереш нещо НАИСТИНА хубаво"
я оставям да планира.
Както казваше татко - "Леко, меко и технично, в стила на майсторите."



P.S.
Понякога ме налягат съмнения кой кого манипулира, но всъщност, има ли значение...
четвъртък, 2 октомври 2008 г.

#11

Днес погребахме Бат' Жорко.
Лека му пръст.
петък, 26 септември 2008 г.
Навън вали от два дни. Бавно, напоително, успокояващо.
Сядам. Имам толкова много неща за казване, а не ми се говори. В случая - не ми се пише. Нито за новите сомчета, нито за работата, нито за семейството. Не ми се говори и това е. Времето не е виновно или не е виновно само то. Мога да седя и да зяпам в точка с часове. Май се уморих. От всичко. Искам почивка. И то не просто почивен ден, какъвто за последните три години съм имал само два пъти. И не за отпуска, две-три седмици, а за голяяяма почивка. Тип "пенсия".
Искам да си имам село, където да отида да живея за постоянно. Малка къщика, ама наистина малка - един етаж с две стаи. И санитарен възел. По възможност вътре в къщата. Голяма и висока ограда - никакви социални контакти. Освен Интернет.
Искам да ставам сутрин в пет часа(аз и сега си ставам) и да отивам на близкото гьолче за риба. Хвърлям една плувчица, слагам си столчето и сядам. Хапвам някой сандвич, нахлупвам си шапката и задрямвам. До обед. Ама кълвяло, ама рибата щяла да ми отнесе цялата въдица - все ми е тая, нищо не искам да знам. На обед се прибирам, една малка ракийка(Хаперативче) и хапване. Леека следобедна дрямка, до към четири и пак на гьола. Прибирам се преди здрачаване и сядам на люлеещия се стол да изпратя деня с един малък "Джак".
Хранене.
Сън.
И отново. И отново. И отново.
"И така, до края на света."
В неделя идват децата и водя внуците на гьолчето да ловим риба заедно. Тяхното "дядо" ме кара да се чувствам жив отново. И малко ме натъжава. Защото идват за малко и ще си тръгнат след малко. Но пак ще дойдат...
Не лошо, нали? Не е съсем невъзможно. Или е?
Е, и? Какво пречи да помечтая?
Да, ама не!
Прави ли Ви впечатление, че навсякъде говоря само в единствено число? Къде е жена ми, другата половина от мен? Как къде - в града. Тя не иска на село. Тя е гражданка, от "центъра". Никакви такива кУкошки, УФци и тем подобни миризливи неща. Нищо! Града и точка! Тоест удивителна.
Мдааа, дори при мечтите има ограничения. Неудобно някак се получава - аз на село, тя в града. Ще трябва друга мечта да си избирам. Нещо по-стандартно - я Порше, я някоя друга скъпа играчка.
А, бе, я аз да взема да поработя, докато се чудя каква мечта да си избера, че работа се събрала. Трябва да се свърши, няма кой друг. Утре ще опитам да помечтая пак.
Или вдруги ден.
Или по-нататък...
понеделник, 15 септември 2008 г.

#9 Петя




14.09.2008г.
Днес съм самичък на яз.Кърджали. Единият прави лютеница, защото лютеницата е важна за ... народното стопанство, а другият въобще не се обади два дни. Ами, здраве да е. Мога и сам. Паля колата и ето ме.
Смръщено, подухва, лееекичко скапва - идеалното време за риба, защото няма ли слънце, няма туристи. Няма чалга и кебапчета и прочее "селски" изпълнения. Зареден с много ентусиазъм и с онова усещане, което наричаме "предчувствие", ако се сбъдне и "надежда" ако се разминем с очакванията. Половин час път до мястото, двадесет минути за подготовака, старт. И ето, че след десет минути се появи и моят втори сом на кльонк - 10.3 кг. На същото място като Първан. По същото време на деня. И още три "удара" в рамките на един час, но без резултат. Кръстих го Петя - на братовчедка ми, която има рожден ден днес. Но както казваше Митко "Бомбата" в култовия сериал - "Петелът е женски, господине", моята Петя при меренето на рандемана, се оказа мъжки сом. Вкусен. Паниран, пържен, а утре и печен - всякак. Да дава Бог на всеки такъв улов.
Дано възходящата тенденция се запази и идната неделя да регистрираме нови висоти.
вторник, 9 септември 2008 г.
Днес е Девети септември! Да, така го изписвахме преди. С главна буква.
"Преди какво, бе?" - ще попитате.
Ами, преди Десети ноември. Страшна работа! И тогава, и сега.
Казват постоянно, че промяна нямало. Как да няма?! Как да няма??? Нацията толкова се изроди, ценности няма, моралът(където го има) е тотално сбъркан... Нямало промяна.
Промяната е толкова огромна, че на човек, научен да уважава себе си и околните, му е направо трудно да живее.
Как да възпитавам децата си в доброто, като аз вече губя вярата си в него? Има ли го, няма ли го? Кое е "добро", кое "лошо"? Как, като насреща получавам само желязното "к'во ти пука"? К'во ми пука, че тази жена е помъкнала четири-пет годишното си дете в пиковия час и пресича на червено? Че господинът на средна възраст. с перфектно изгладен костюм и "интелигетни" очилца плюе като селянин на улицата? Че онзи там го бият като куче посред бял ден и никой не реагира?
Да, има градация! Утре няма да ми пука, че са затворили вестник(или човек) заради писанията му или че Западните Родопи искат независимост.
Затова още ритам. И ще ритам срещу всичко, което смятам за неправилно. Ако и да остана самичък, пак ще ритам. Дори да ме намразят децата ми, че съм прекалено строг с тях. Аз, за себе си ще знам, че съм дал всичко от себе си да ги направя Човеци.
Ето, стигнах и до заглавието - манифестация няма да има, защото не можем да се съберем достатъчно хора, за такава. Като гледам, около мен виждам двама-трима. И пак добре, че има някой. Представяте ли си ако нямаше никой?
А край Вас има ли хора? Дано да има, иначе горко Ви.
петък, 5 септември 2008 г.

#7 (ОНОВА)*5

* * *

Сара пътуваше вече трети ден, следвайки повика на сърцето си. Бе спирала само два пъти. Веднъж, за да долее бензин и сега, за да дремне малко. Странно, но въпреки всичките тези часове на волана, сънят не идваше. Лежеше в голямото, раздрънкано легло на някакъв крайпътен мотел, зяпнала тавана в нещо като унес. Пред очите и се сменяха картина след картина, толкова истински, толкова реални... Плъзна бавно ръката си и разроши палавите косъмчета, щръкнали във всички посоки – гордееше се с мустаците си, но понякога и пречеха да диша. Тя се пресегна, взе от тоалетката четката и започна нежно да ги сресва, вадейки по-дългите от носа си. Мисълта за Него караше тялото и да потръпва и я водеше по вече утъпкания път на отдавна забравено удоволствие.Той я бе извадил от еднообразието на сивия, селски делник. Бе я събудил за нов живот. Бе и показал цял един нов свят, изпълнен с трепет и вълнение. И тя му бе благодарна за това. В началото и се стори твърде малък, а всъщност се оказа много по-голям, отколкото на Пиер и вършеше прекрасна работа. Поне докато му свършиха батериите. Разрови чантата и го намери. Е, не рови дълго – той винаги стоеше най-отгоре. Извади го и го погали леко. Присъствието му винаги я успокояваше и я караше да се чувства силна. Беше му купила нови батерии от онези, скъпите, и бе избърсала праха. Погрижи се за него така, както той се грижеше за нея всеки път, носейки облекчение и наслада в дългите, самотни нощи. Сега щеше да го включи отново и то точно навреме. Развълнувана, тя натисна копчето – разнесе познатия глас на водещия: “Вие сте с любимото си радио, “Гласът на юга”, часът е точно три, здравейте!”. Сара се отпусна на възглавницата – стаята започна да губи бавно очертанията си, времето вече не се разпореждаше тук – тя бавно потъна в спомените си: Караше на трета през вече узрялата царевица, надхвърлила човешки бой. Моторът ревеше радостно, чертаейки път през зеленото море. Не път, а магистрала с шест платна. Листа и цели махалки я шибаха весело през лицето, докато изпълняваше леки акробатични номера: двойно задно салто без отскок и троен аксел, стъпила на кормилото…Сърцето и пееше, душата и се смееше. Беше прецакала тъпото копеле, яхвайки “Харлей”-а в момента, в който той влезе в тоалетната. Сега щеше да се повози. Ах, как щеше да се повози! Тогава…я връхлетя онзи луд с комбайна. Засече я от ляво, принуждавайки я да излезе на асфалта. Явно беше луд, защото ръкомахаше нещо и най-вероятно крещеше, съдейки по гримасите му. Пък и какво търсеше тук, насред огромния блок узряла царевица?!
Събуди се стресната и дезориентирана. Не знаеше колко време е спала, трябваха и няколко секунди да си спомни къде е и коя е...Радиото мъркаше някаква сълзливо-сополива балада, часовникът до леглото и показваше седем и десет и тя реши, че е време за лека следобедна закуска. Стана, изми се със студена вода и надникна в огромния куфар, който побираше целия и багаж. Яйцата, пътуващи в една торба, точно под менгемето, не бяха съвсем цели и принудена от обстоятелствата, тя реши този път да не ги вари, а да си приготви омлет. Не си спомняше точно колко яйца беше взела - осемнадесет или двадесет и две. Затова, за по-сигурно, сложи в омлета и около две кила бекон, нарязан на филийки, дебели не повече от три сантиметра. Настърга сиренето и заля цялото нещо с пържено масло. Вече можеше да сяда.
Храненето и носеше невероятно удоволствие, успокояваше я и и вдъхваше онази увереност, която напоследък като че ли малко и се губеше.
Другата и голяма страст беше музиката. Тя я откри с появата първия грамофон в градчето им. Изваден на показ на една веранда, съндъкът не млъкваше до късно вечерта, събирайки младата дамска аудитория. Имаше само две плочи, но това не пречеше на момичетата да стоят там по цял ден. Сара обикновено странеше от тях, защото баща и не и разрешаваше да ги бие, но запленена от магията на музиката, тя пренебрегна забраната му и ги натъркаля като лимонадени шишета по улицата.
Опитите и да пее в стария хамбар не бяха силно насърчавани.Не и след като конят им се самоуби по такъв нелеп начин. Джиндър, расовият им жребец, започна да си удря главата в стената и не спря, дори след като тя спря да пее. Ветеринарят каза на баща и, че не е виждал по-голяма касапница от Виетнамската война насам и прокле шофьора, който явно беше минал през главата на клетото добиче с големия си, лъскав камион.
Сара не се отчая и започна да заделя парите, които и даваше баща и от време на време. Така си купи първия тромбон. Седмица след това съседите от цялата околия събраха пари и и подариха прекрасна китара. Само и само да не се упражнява повече на тромбона. “Фендер”-а беше малко старичък и доста очукан, но това само му придаваше допълнителен чар. Освен това вадеше невероятен звук. Който всички веднага оцениха по достойнство. Набързо се обсъди идеята дали не е било по-добре да и подарят устна хармоника, но това вече нямаше никакво значение. Сара беше влюбена в китарата си и не я оставяше нито за миг. Често, репетирайки, забравяше да се нахрани или да си легне. Заспиваше, прегърнала я с две ръце, сякаш да я опази от лоши очи.
Още на втората година разбра за нотите. Не разбра всичко, но и от малкото което разбра и стана ясно, че не са създадени за нея.

#6 Първан

В неделя на яз. Кърджали, хванах пъвия си сом на кльонк. Четири килограма. Близо е до границата за пускане, ама сефте - как да го оставя. Кръстих го Първан и още вечерта му измерих рандемана. Айде, хаирлия да е.
А във вторник си дадох сметка, че вече е септември. А моите деца не са помирисвали море тази година. Въпреки, че работата ми не позволява да напускам града за повече от шест часа, а почивен ден не съм имал от около две години, реших - време е. "Гъз път да види" е една народна поговорка, коята много добре описва нашата забежка в сряда до Китен. Децата, както се и очакваше, почти не излязоха от водата девет часа. Новото бе, че за пръв път взехме и "третото ни дете" - morrt. To(й) е лабрадор на четири и половина години, а това беше първата му среща с морето. Хареса му. На всички ни хареса. Направихме сники, събирахме мидички и прочие "морски" дейности.

Това е. Хубаво, ама малко. Догодина повече. Дай Боже всекиму.
вторник, 2 септември 2008 г.

#5 (ОНОВА)*4

* * *

Мърлов отвори очи и първото, което видя бе прекрасното, синьо небе над себе си. Не направи грешката да става веднага, не и преди да е разбрал какво става. Абсолютно беше сигурен, че е завил след, а не преди ъгъла. Тоест, след като сградата беше свършила. Тогава в какво се бе блъснал? “Какво”-то измести синьото от погледа му, запълвайки го с грозота и зловоние.
- Здрасти, миличък!- Кошмарът стана триизмерен. Не можеше да има толкова …каквото и да беше това... събрано на едно място. “Ужас!”.”Ужас!”. Думата, която търсеше толкова усилено, сега заместваше всяка друга дума в изречението, чак до точката! Изправиха го на крака с рязко движение, от което пак му се зави свят. Насили се да погледне “онова нещо” отново. Не беше сън – пред него стоеше 130 килограмова слоница, облечена в черно, с толкова невероятно черен цвят на кожата, доказващ, че и черното може да бъде очернено. И то много. Всичките и зъби, на брой не повече от пет, бяха извадени навън от широко отворената, явно, уста и вероятно това беше положението им за усмивка. Мърлов още не знаеше дали тя го вижда, защото очите и, всяко за себе си, подобно на хамелеон гледаха от двете му страни. Явно го виждаше, защото го сграбчи и с бойния вик “ - Сльъдууър!” му отпера такава яка целувка, че той веднага позна и чесъна и чилито, с които беше прекалила на вечеря. Почти задушен и отровен, той усети как краката му отново омекват. Но при мисълта за евентуално изкуствено дишане и други, Бог знае какви, животоспасяващи операции, той се стегна. В отчаян опит да се спаси, Мърлов напрегна цялата си воля, всеки мускул, всеки нерв… И всичко, което успя да изстиска от себе си беше само едно жално: “Моля Ви! Искам да си ходя.”
- Мама е тук, детето ми! – жадно облиза устни слоницата и го обгърна майчински. При което забучи главата му в огромните си, приличащи на балони, гърди толкова страстно, че той загуби съзнание отново.
Събуди се с вик, инстинктивно закрил лицето си с ръце. Спазмите, които още получаваше, се дължаха предимно на богатата му фантазия – живописни видения от ада, толкова истински, че му се наложи да се ощипе, за да провери дали не сънува.
- Виждам, че вече сте с нас. – гласът беше мек и успокояващ – а както чувам, вече сте се запознали и с нашата мъничка Даръл, ха-ха. Казвам се доктор Зорки, а Вие сте в църквата ”Пресветата Дева Закрилница”, на ъгъла на “Шейсет и трета” и “Осмо авеню”. Вече сте в добри ръце, ха-ха-ха, ако мога така да се изразя. Как се чувствате?
“Стъпкан!” беше единственото, което можеше да опише състоянието му, но каза:
- Даръл ли, докторе??? Да не би да имате предвид “Дабъл”(Double)?
- Не се сърдете, млади човече.Та тя Ви спаси живота!
“Да. След като почти ми го отне”- помисли си Мърлов.
- Донесе Ви до тук на ръце, като бебе! Бяхте много зле! Да не Ви е ударила кола?
- По-скоро камион. – Той се усмихна вяло. – Мога ли да получа нещо за пиене?
- Водата е на масата до Вас.
- После ще се измия. Ако може първо да пийна нещо, чисто и без лед. Ледът, както знаете, разваля доброто питие…-беше научил тази истина от баща си – двойно, ако може.
- Но ние сме в Божия дом!!!
- Е, щом е така, нека не е двойно. Но поне да го бива, нали, док? Как беше, ъ-ъ, Зорге или нещо подобно?
- Зорки. Рихард Зорки.
- Добре, добре, както и да е… Докторе, ще мога ли да ходя отново? Имам предвид ако не пия толкова?
- Двигателния Ви апарат ми изглежда съвсем читав…
- Да Ви го продам тогава? Аз ще вървя пеш! А? Моля Ви! Докторе, много съм я закъсал с парите…
Доктор Зорки се огледа, пресегна се и извади от чантата си спринцовка, толкова голяма, че по-скоро приличаше на балистична ракета.
- Сега ще ти олекне, момчето ми…
Нещо в тона му подсказа на Мърлов, че времето за гости е приключило и той с трескав поглед обходи стаята. Голяма червена табела : “БЕЗ ИЗХОД” замига в главата му - освен вратата имаше само едно прозорче, което необиграното око на някой аматьор би взело за амбразура. Той, все пак, предпочете вратата. Изстреля се от леглото с такава скорост, че дори много от собствените му молекули останаха изненадани и трябваше да го догонват. Естествено сбърка. Даръл, цялата преливаща от майчинска загриженост, бе запълнила цялата пролука, влизайки да му донесе топла супа. Повторният сблъсък с нея го съсипа по-скоро психически, отколкото физически. Последното, което мина през ума му преди да отскочи отново за кратка среща с овцете, беше: “ О, не! Мамка му! Мразя супа!”.
понеделник, 1 септември 2008 г.

#4 (ОНОВА)*3

Сара беше скромно момиче от малко провинциално градче – Аско или Хаско, някъде в южните щати. Беше тиха, смирена и възпитана млада дама, поне докато навърши деветнадесет. Тогава в живота и се втурна Пиер. Да, не ”влезе”, а се “втурна” в него – също както каубоите от старите уестърни влизаха с ритник в бара. Пиер не беше французин, нито имаше нещо френско в себе си. Е, почти нищо, усмихна се тя, но затова научи по-късно…Пи-еР беше съкращение от Питър Райли – един бяс, обут в стари дънки и тениска с надпис:”Спрете войната”, която изглеждаше толкова…толкова...автентична, че навяваше асоциации за Първата световна. Беше на двадесет и пет-шест, но изглеждаше сякаш цял живот ще е на толкова. Висок, русоляв, синеок – качен на огромния си “Харлей”, той беше в състояние да накара всяка жена, нямаща проблеми със зрението, да се обърне и да го загледа. А Сара виждаше прекрасно. И гледаше в подходящата посока…Така Пиер остана да поработи в сервиза на баща и. Бяха шеметни дни – всичко, за което си мечтае едно момиче и още хиляди неща, за които дори не мечтаеше… Тя потръпна при спомена за малкия вир, скрит от върбите, за топката в стомаха си при първото им усамотяване. Толкова много любов! Спомни си как за пръв път прекара ръка по тялото му – беше като да погалиш змия: огромния резервоар бе гладък и хладен, с мирис на бензин, неприлично голямата седалка и лъскавите капли...”
А и тези грамадни цилиндри, толкова изпъчени, толкова ръбести и …О, Боже!”
Е, и Пиер беше там, но тя не му се сърдеше – все пак моторът си беше негов. Позволяваше му да се размотава наоколо и не му обръщаше внимание, стига да не и пречеше. Тя продължи да се бръсне зареяла поглед в огледалото, сякаш виждаше всичко това отново там. Спомените от тези дни винаги предизвикваха у нея смесени чувства. Онзи див екстаз, който изпитваше всеки път сядайки върху него се помрачаваше донякъде от присъствието на Пиер. Но с време то тя се научи да го игнорира дотолкова, че забеляза бременността си едва в седмия месец. Него отдавна го нямаше – бе излязъл за цигари преди около месец, но явно в околността бяха свършили. Сара изкара лека бременност и роди в края на май прекрасно малко момченце. Избраха му звучното име: Рупрехт. Въпреки, че на самотните майки не се гледаше с добро око и въпреки шушуканията и подмятанията зад гърба и, тя задържа детето. “Какво като е негърче?!” – казваше баща и – “Нали не лае!”.
С въздишка изплакна бръснача и погледна новите си бакенбарди –“Елвис да го духа!”. От огледалото я гледаше точно копие на Леми Килмистер, най-нежният глас, който някога бе чувала. След онзи “Харлей”, естествено. Доволна от себе си, тя извади дочената си пола и я навлече направо върху работния гащеризон. “Идвам, копелета!”. Вълненият шал и строителната каска на главата довършиха тоалета и. На масата в кухнята бе оставила бележка за баща си: “Може да закъснея.Не ме чакайте за вечеря!”- същата, която намериха след Пиер. Раздрънкания пикап изрева жестоко и отпраши към залеза, вдигай купища прах след себе си.
Романтиката си беше тръгнала…
* * *
събота, 30 август 2008 г.

#3 (ОНОВА)*2

Дъждът валеше мудно, единствено по задължение. Улуците работеха на минимална мощност и въобще , денят сякаш се чудеше дали да започне. Мърлов се размърда в леглото и се протегна. В стаята беше сумрачно заради спуснатите щори, но въпреки това той различи празната бутилка на пода. Смътни спомени от изминалата нощ си проправяха път. Трудно. Спомени за бутилката “Джак” купена на път за в къщи от магазинчето на ъгъла. За това как се прибра и седна да пие – бавно и методично, до припадък. Спомни си всичко, или по-точно почти всичко освен едно – причината, поради която го направи. Имаше нещо, нещо голямо, нещо много важно, но какво бе то – нямаше никаква представа. Спомни си какво бе сънувал – тежките , напрегнати сънища на човек с много грижи. Сънува огромно поле и хиляди овце , които непрестанно трябваше да брои , за да не загуби някоя. “ Защо пък овце?” – не намери отговор. Не логичен , а никакъв. Реши, че е време да стане и да свърши малко работа. Изправи се рязко в леглото и незабавно се върна при овцете. След пет - шест минути , отново в съзнание , с прецизните движения на сапьор , седна в леглото и се опита да измисли план за превземането на хладилника и пленяването на онези две студени, вражески настроени бири. Отне му около десет минути, но сега вече, с бира в ръка можеше да разсъждава трезво.
Вчера сутринта беше излязъл по обичайното време и по обичайния начин бе отишъл на обичайното си работно място. а именно : на покрива на хотел “ Интернационал”. По обичайния път си взе обичайния вестник и обичайния хот-дог и по обичайния начин наруга поредния таксиметров шофьор, опитал се да го прегази. Обичайната му работа се състоеше в обичайно наблюдение на обичайните уреди, следящи изправността на асансьорите. Които също бяха съвсем обичайни. Нищо необичайно. С изключение на хеликоптера, който падна на покрива му в 11,37 часа и се взриви много ефектно, според него. Той се замисли дали има някаква връзка между тази случка и днешното му полупрофесионално главоболие, но не откри дори намек за такава. Дори металният куфар, който изхвърлиха миг преди взрива и който той прибра преди да дойдат пожарникарите, едва ли имаше нещо общо. Просто обикновен метален куфар. Пълен с пачки от чисто нови стодоларови банкноти, както се оказа, около 3 милиона. Нито беше в едрите, дебеловрати мъже, приличащи на гардероби, които се появиха от нищото и оглеждаха всекиго и всичко, сякаш търсеха нещо. Продължи да се чуди и докато си приготвяше закуската. Някъде към края на втората порция яйца с бекон на врата се почука. Вилицата му замръзна във въздуха – нямаше приятели и не очакваше никого. Почука се повторно, този път по-настойчиво. При третото “ почукване” , ритниците по вратата, явно, бяха някакъв вид бонус. Съвсем тихо, с котешка стъпка, той заотстъпва към прозореца. Пистолетът не беше на кръста му . . . понеже той нямаше пистолет. Не беше ченге, а асансьорен техник. Прескочи през прозореца в момента, в който вратата поддаде. “Нещо за пране?” – попита камериерката от прага, но забързан по задната стълба, той не я чу.
Две минути по-късно се катереше обратно по същата тази стълба, съпроводен от подсвиркванията и закачките на минувачите по улицата. Беше само по гащи, при това на маргаритки. Надникна в стаята за миг, после погледна по-смело и накрая застана на прозореца с възможно най-заплашителния вид, на който бе способен. Нямаше никой. Влезе и разгледа пораженията: с ужас откри , че камериерката беше прибрала всичките му дрехи и спалното бельо. За пране. Нищичко за обличане, дори нямаше с какво да се наметне. Реши да импровизира, но празнотата не му даде никакъв шанс. Паниката влезе в стаята с тихи стъпки и го потърси с поглед. Трябваше да има начин да се оправи с това, не можеше да е толкова зле. Всъщност се оказа много по-зле, когато в рамката на вратата застана мустакатия и едноок домоуправител Родни. Родни приличаше на закоравял пандизчия и Мърлов вярваше, че е такъв. Сигурно полицията в поне шест щата го издирваше. Даже дори в седем.
При вида на голия Мърлов, Родни, все още стресиран от шума на падналата врата, припадна. “ Не можеш да ме заблудиш” – Мърлов се приближи с бавни стъпки, като по пътя извади изпод дюшека си стик № 8. Родни все още не мърдаше, но за да е по-сигурно той го млатна нежно по темето. След като се увери, че Родни няма нищо против или поне не го каза, Мърлов се зае да го съблича. Почти беше готов, когато от асансьора излезе Гертруде – стара мома, възпитана в манастир, с възгледи за живота по-строги от тези на инквизицията. При вида на двамата полуголи мъже, единият събличащ другия, тя се шокира. Но само миг по-късно мълвейки, вероятно, някакви клетви, тя бръкна в чантата си и извади от там кука за плетене, голяма колкото копие. Мърлов замъкна с нечовешки усилия припадналия Родни вътре, секунда преди да бъдат пронизани, при което Родни се събуди . Огледа се и възприе само два факта: че е почти гол и че друг гол мъж продължава да го съблича. Обзет от внезапна паника и ужас, той започна да се дърпа, да рита, да хапе, крещейки неистово. Успя да се отскубне и се изстреля през вратата. Където Гертруде го наниза като шиш за барбекюто си. В изненадата си, Родни не можа да осъзнае докрай фактите и продължи да тича по коридора. Шишът стърчеше по равно и от двете му страни. Почти достигнал стълбището, реалността го настигна и той се строполи мъртъв.
Тогава се чу воят на сирените. Явно някой по-съвестен беше извикал полицията веднага, защото първата кола вече спираше пред сградата. Мърлов, с дрехите на Родни в ръка, се придвижваше на вън по, общо взето, най-прекия до там път – шахтата за смет. “Придвижването” представляваше безконтролно падане в стил “ метеорит”. След “сблъсъка” постоя малко в състояние на пълна медитация, после започна да си припомня бавно кой е, къде е и кога е. И тогава хукна. След пет метра спря и започна нервно да се облича. Което му помогна да падне, при това два пъти. В крайна сметка, вече облечен, той излезе от сградата и пресече улицата със спокойната походка на тото-милионер. Влезе в кафето отсреща, поръча си и седна да погледа суматохата наоколо. “ К’во ста’а, мъжки?” – опита да докара говора на местните. “ Баба ти е “мъжки”!” – с глас на стар рокер му отвърна сервитьорката и продължи да зяпа на вън. А на вън беше дошъл РЕДЪТ, с главно Р, Д и Т. И други главни буквички. Виеха сирени, мигаха сини светлини, тичаха хора и прочее полицейски глупости. Шоу за минувачите, храна за пресата и някакво оправдание за никаквите резултати. Почти винаги. Мърлов си изпи кафето, остави дребни и тръгна. Тръгна, без да знае къде отива и без план за бъдещето. Дори за най-близкото. А то, бъдещето му, онова, най-близкото, се заби челно в него. Още на ъгъла. Беше като катастрофа на магистралата. С много жертви.
петък, 29 август 2008 г.

#2 (ОНОВА)*1

#1


В стаята беше задушно като в гъза на крокодил. Вентилацията на хотела още не работеше и спарената миризма на тридневни чорапи лекичко гъделичкаше деликатното му обоняние. В здрача на отиващия си ден той се усмихна кухо и се изсекна. Трупът беше пресен - на не повече от седмица-две. Белите червеи, преяли до болка, се разхождаха мързеливо. Брадвата стърчеше от главата с привидно нехайство, присъщо на новоизгряла рокзвезда. ”Сякаш всички крайници са си на мястото” – мисълта му се втурна да търси подкрепа в реалността, но стърчащите от единият шкаф крака някак си я разколебаха. “ Да-а , ще бъде дълъг ден”- Той си запали и в облачето дим забеляза , че краката в шкафа бяха три. ”Има нещо гнило в Йордания” – спомни си той известната мисъл и с рязко движение отвори вратата му. Краката на четиринадесет пластмасови манекена, разглобени на части, се разсипаха на пода. Огледа отново обстановката – вече му изглеждаше позната. Странното усещане, че нещо му се изплъзва, започна да го притеснява. Тук беше, някъде тук, само трябваше да “Ох, мамка му!” – Бе се спънал в брадвата, която сега изтрополя на пода. Обърна тялото по гръб, за да разгледа лицето му. Не можа. Стара парна ютия беше залепена отгоре със завидна вещина. Започна да прехвърля на ум всички улики: задръстената тоалетна, коня на терасата и пуйката провесена на полилея. “Да не забравя и факта, че ютията беше руска”. Картинката се нареждаше в главата му – едноцветна, червеникава. Картина на задънена улица, път без изход, едно гадно кацамуто, каквото и да означаваше това, по дяволите!
Отказа да се тормози повече и се събуди с чувството на човек избягал от себе си.
четвъртък, 28 август 2008 г.

#1

Най-после реших, че ще си направя блог. Отдавна я мисля аз тази работа, но все не намирах отговор на фундаменталния въпрос "ЗАЩО, бе джанъм?"
Сега знам защо - заради моментите, в които ми се иска да крещя, да чупя, да стрелям по хора(мразя оръжията) или просто да се "изрева" на някого. Това е мястото. Тук, ако все пак някой го прочете и вземе отношение, то няма да е ангажирано от субективните фактори, които всяко едно познанство носи. Нито ще е задължаващо. Просто мнение, странично мнение.
Ами, да. Често имам нужда да се погледна отстрани, за да сверя преценката си. За да я направя още по-субективна. Защото си моя. Това е.
Добре дошли на случайно заблудените, четящи тези редове.