вторник, 30 март 2010 г.

№72 Сън




Представете една голя-я-я-яма равнина – до където Ви стига погледа, все е трева. Е, не е равна като като тепсия, има малки хълмчета, още по-малки вдлъбнатинки тук-там...
Но няма синори. Никъде. И е зелена – едно голямо зелено море, полюшвано от вятъра.
А сега вижте детето. Зелените вълни почти го скриват от погледа ни за миг и само златната му коса от време на време изскача над тях.
А очите му? Ах, очите му... Те са много бледо сиви, когато погледне небето, почти зелени, когато отразяват тревата и някак странно жълто-кафяви, когато срещнат погледа ни. Задават безброй въпроси, които устата не смогва да изрече, носят отговорите на куп още незададени въпроси и най-важното - излъчват щастие.
Детето тича, пада, става, гони нещо свое си и размахва ръце, за да го хване, а вятърът донася до нас онзи неподправен, чист детски смях, който ни кара да се усмихваме неволно.


Това дете съм аз. И тревата не е точно трева, а е жито. Високо е цял бой, защото аз съм малък и то ме покрива. На тати дланта е голяма, колкото тавата за кекс, той е толкова силен, че може да ме вдигне и само с една ръка, а на мама целувката сутрин е най-нежното докосване, заради което се преструвам, че спя, докато тя ме усети. Сестра ми е само едно сладко бебе, което обаче много плаче, а светът е прекрасен.
Да, светът е прекрасен!









снимка:palousepanorama.com
вторник, 16 март 2010 г.


Готова. Най-после. Отново благодаря на екипа. Да, чувствам някои от тези хора вече като екип.
Едната бройка отново е предвидена да пътува от човек на човек за четене, започвайки от Рошавата гарга. После ще видим на къде ще я отвее вятърът.
Поздрав за всички поклонници!