вторник, 22 декември 2009 г.
КНИГА!

След като реших, че българският издател на Тери Пратчет няма бъдеще в моята библиотека и се наложи да си издам "Пощоряване", сега, девет месеца по-късно, дойде времето и за нейното продължение
"Making Money" - "Да правиш пари". Макар и да се наложи заглавието "Да НАправиш пари".
Въпреки цялата НЕподкрепа на околните, въпреки кризата и тем подобни оправдания, книгата все пак видя бял свят. Този път няма да благодаря на човека, отговорен за предпечата, защото той не свърши работата си, както трябва. Нито ще виня печатницата за грешките при подвързването. Не!
Похвали и адмирации заслужава единствено преводачът de Cyrvool, който все още продължава безкористно да превежда за феновете произведенията на Тери Пратчет. Поклон!
Корицата, както и предния път, е дело на моят приятел Илия, когото мога да опиша с изречението:
"Той е единствения човек, който има късметче(символ на бохемството), наречен на негово име в нашата коледна баница с късмети."
С годините това късметче от баницата става все по-ценно и по-ценно... Но това Вие от моето поколение си го знаете и без да Ви го казвам, нали? :)
Та, за книгата.
Вече е факт.
Тираж - 5(пет) броя. Което е с 25% повече от първия тираж :)
Цена - не питай. Пък и няма значение за тези, които я чакат. Все още. :( Sorry.
Разпределението.
Първата за преводача. Задължително! Без коментар!
Втората за сестра ми. Но не защото ми е сестра. Или, не само за това. :)
Тя не чете този блог, затова мога да го кажа - тя ще се чувства задължена да ми помогне(!) за превода на "Нация". И аз ще и помогна да се чувства така.
Третата е за един много важен за мен човек, когото(надявам се) скоро мога да нарека с чиста съвест свой приятел.
А четвъртата и петата са за мен - една за четене с приятели и една за колекцията Ми.
Това е.
Набирам скорост.
Следват още пет.
Дай Боже и повече.
На Коледа наистина стават чудеса.
Как да не вярваш в Коледа, а?

неделя, 13 декември 2009 г.
Мда, имам и такива моменти. Редки, но ги имам. Което(вероятно) ме прави мааалко повече човек в очите на ограничен кръг от хора. На които хора много държа. Благодаря Ви.
Не е нужно да уточнявам, че тези, за които джазът изглежда и звучи сякаш някакви музиканти са на едно и също място, по едно и също време и всеки изпънява СВОЯТА версия на СВОЯТА любима песен едновременно с другите...та, тези същите хора, спокойно могат да си спестят времето и да прочетат нещо друго. Тук иде реч за МУЗИКА. И няма нищо за четене. Сори.

Не можах да намеря видео на тази песен в изпълнение на Pee Wee Ellis, затова Ви предлагам едно друго незабравимо такова:


Съвпадение или не, специален поздрав за теб, Мигле:


Enjoy!
неделя, 29 ноември 2009 г.

Започвайки тази тема, не си дадох сметка веднага колко необятна е тя и как ще се изправя пред трудния избор да селектирам измежду много велики песни, за да не е претрупан всеки пост с уникати.
Затова и реших, с днешната трета серия, да поспра с тези клипове и само от време на време, когато носталгията по "онова" мое време ме закове на масата с неизменната чаша в едната ръка и дистанционното на "Техникс"-а в другата, да Ви припомням за дивото.
Днес изборът ми на песни е намигване към познавачите на "старата" генерация рокаджии:



И един специален поздрав за специален за мен човек:


А сега, да не пренебрегваме и съседите. Те също(вероятно) с нетърпение чакат своята(!) музикална вечер. Да им я дадем. :)
Наздраве!





снимка http://www.webstrings.com/
петък, 27 ноември 2009 г.


Стана дума вчера за Музиката, моята музика.
Затова днес няма да има думи - само Тя.







снимка http://www.schoolmusic.co.kr/
четвъртък, 26 ноември 2009 г.

Започвам с уговорката, че тези от Вас, за които рокът не е страст, слабост или съдба, няма да намерят в този пост нищо значимо, нищо специално, нищо вълнуващо.
С останалите(след повторното преброяване) ще споделя как не мога без музика, как тази музика ме кара(все още) да изтръпвам, а понякога се налага дори да спра колата, за да мога да изживея определен момент от песен за пореден път. Пълна зависимост. Нелечима. За каква музика иде реч вече е ставало дума, но за всеки случай, специално за новодошлите(ти там, в края, да) нека поясня, че иде реч за "твърда" музика. За онзи тип твърдост, който придобива китарното звучене от края на шестдесетте, през седемдесетте, осемдесетте и мъъъничко от деветдесетте години. Тук деца не идват, така че няма да уточняваме вековете. :)
Та. Да се върнем на дрогата.
Има някои много специални за мен "парчета", чийто китарни сола всеки път, дори след толкова години, ми припомнят тръпката от това да си млад, да си влюбен, да си бунтар. Рифове, от които косъмчетата по цялото тяло настръхват, фабриката за производство на адреналин се взривява и всичко, което е извън музиката в този момент, целия останал свят, вече не е от голямо значение.
Тъй като не мога да кача тук всичко, а пък и много ще се разтегне страницата, ще ги разделя на порцийки от по три клипчета.
Начало.
Започвам с тези, които и в момента слушам, без да ги степенувам:



Тук трябва да напиша нещо за финал, обаче...ги слушах отново и въобще не ми е до писане. Искам да летя, искам да карам болид от F1, искам да руша! И всичко това едновременно. И сега!




снимка http://www.alleycatsgarden.com
петък, 20 ноември 2009 г.

#62 "Тати"



На днешния ден преди много, много години станах баща за пръв път. Няма да казвам преди колко - а, бе, отдавна.
Днес, когато синът ми навършва шестнадесет(упс) и вече не е малолетен, а е в графата на големите - непълнолетен, си припомних за пореден път неговото раждане. Е, не точно и конкретно самото раждане - от него не помня кой знае колко, а моментът, в който разбрах, че имам дете. "МЪЖКО!"
Знаех, че това е най-радостния момент в живота на всеки мъж и се опитвах да се радвам възможно най-много.
Но тогава още не знаех каво наистина значи това. И поради тази причина не можех да почувствам тази ... няма еднозначна, едновременна дума за това, което изпитвам виждайки децата си - радост, гордост, еуфория, грижовност, фук-фук(както казва една приятелка) и още купища положителни емоции, събрани в една дума. Събрани само в този поглед. Започнах да го осъзнавам месеци след това, когато от грозничкото, ревящо почти постоянно бебе с големи червени бузи, започна да се оформя една нова личност. Със собствено лице, със собствени прищявки, със свой свят. Великият миг на истината бе, когато открих, че аз съм част от този нов свят и то значима част. Тогава за пръв път наистина се почувствах баща. Трудно е за обяснение. А и излишно. За тези, които са минали оттам няма нужда, а на останалите пожелавам от все сърце.
Отплеснах се.
Това, което искам да кажа е, че най-милата дума, която знам на този свят е "тати", казана от децата ми. А това, което ме прави истински щастлив е фактът, че макар децата ми да пораснаха(16г. и 13.5г.), те все още ми казват така - "тати".
Естествено, в разговорите с приятели вероятно съм "баща ми", а може би и "дъртия", но аз получавам своето "тати" всеки ден. Още едно нещо, за което съм благодарен на съдбата, на Бог и на всеки, от когото това зависи.
Знам, че често си позволявам да Ви поучавам(едва ли не) с моите виждания за живота. И може би и днес ще се повторя.
НО!
Човек трябва да оценя това, което има. Сега! Днес! В този момент! Защото "утре"-то идва - ей го на, тропа на вратата. И не просто тропа, а блъска, напира и няма търпение да влезе и да открадне моето "днес", моето "сега".
Ето защо е важен ТОЗИ момент - ВСЕКИ ЕДИН МОМЕНТ!
Вземете всичко от него, насладете му се. Защото след малко вече ще е минало. Спомен.
Живейте сега!
сряда, 18 ноември 2009 г.

#61 Ужилен




След двумесечно чакане, вчера най-после, денят дойде. Пропускам сложните манЬОври, благодарение на които успяхме да тръгнем още по обед към столицата. Няма да се сприрам и на няколкото кратки мига, в които можах да срещна едни специални хора, които ми липсват много в ежедневието.
Направо пред залата.
До която, за да стигнем в тъмното от "Люлин"10, използвахме персонален гид(дори двама) и опцията "Обади се на приятел".
Пред залата - малка лудница. Както е преди всеки концерт. Всъщност, беше доста по-добре от ужаса при други такива прояви. Фактът, че бяха пуснати по-малко от нужните билети се потвърди от поне трийсетината души, причакващи ни с въпроса "Повече билети?". Подочухме и предлагана цена от 100 лева за билет, но май не се намери кой да вземе парите на човека.
Пред залата имах удоволствието да се запозная "на живо" с едно силно наше момиче, с което имахме предварителна уговорка. Като казвам "наше момиче" имам предвид точно нашата кръвна група - wAsp(+). При това девойката не е загубила онази авантюристична тръпка, с която ние, старците, отдавна вече сме се простили - обича да пътува на стоп и го прави редовно! А, бе - свястна.
Концертът.
Влязохме сред обичайните мерки за сигурност, при които ме накараха да си хвърля минералната вода, но прекарахме видеокамерата. Можехме да вкараме и "катюша", но са морално остарели и не правят добър цифров запис. Както се оказа, камерата ни също не се справи зашеметяващо с това.
Относително спокойна откъм екцесии "публика", макар и да присъстваха задължителните за такива прояви минимален брой задници. Тихо, спокойно, културно.
Подгряващата група, "Sheky &The Bloodrain" се представи доста добре, съдейки по реакцията на екзалтираните фенове точно пред сцената. Мен лично не можаха да ме грабнат, въпреки доброто сценично поведение и почти приличния звук. Не можах да чуя мелодията в песните им, не усетих магията. Може просто да остарявам, а момчетата да са си добри. Дано да е така.
------Началото.-----------------------------------Залата беше пълна.

Много настроение, много желание, много хъс. Не толкова добър звук, макар аз лично да очаквах дори и по-малко от тази зала.
Малък "букет" от ранните песни, за (до)загрявка. Две парчета от новия албум. Майсторите са си майстори. Супер силни като напасване един към друг. Който е гледал други концерти на W.A.S.P. знае, че Блеки в някои мъъънички моменти има нужда от "едно рамо" за вокалните партии. Е, тук се видя, че "рамото" е на място и си го бива. Дори на фона на недобрия саунд, съзвучието, което постига групата е отлично. Майк и Майк бяха на ниво, а Дъг звучеше толкова близо до студийните записи, чак нереално. Може би неговата китара беше най-малко травматизирана от уредбата.
Блеки. Какво да кажа - пича си го бива още и ще го бива още дълго време. Може да е малко напълнял, може малко да е остарял(кой не е), но на сцената си е онзи Блеки, когото всички искат да видят. И да чуят. Като ги зареди една след друга - няма спиране. Публиката пее(м) с него всяка песен с много душа. Много приятно усещане за мощ. За хората, които не само слушат тази група, а успяват и да я чуят, шоуто беше много добро.
Традиционната заигравка с публиката



и задължителния бис сложиха края на изминалите неусетно(за мен) повече от 90 минутил Още веднъж, групата, която ме е вдъхновявала като ученик и ми е била опора в трудни моменти, ме накара да се радвам. Върна ме за малко в онзи сват, в който всичко е само музика, а останалото е без значение.
сряда, 11 ноември 2009 г.

Какво имам?
имам страхотно семейство;
имам приятели, за които много хора могат само да мечтаят;
имам почти всички играчки, които порастналото дете в мен си е пожелало. Тук ми се иска да се изфукам, но зная, че не трябва;
имам добра работа, която сам съм си създал;
имам спокойствието, което ми дава работата ми;
имам мечта за къщичка на такова място;
имам чувството, че съм щастлив!
Какво нямам?
Нямам време за всички тези прекрасни неща.
Вече съм на 37!
петък, 6 ноември 2009 г.

Аз, както вече сте разбрали, съм си малко(или много) ретро. Някои имат предвид "ретрограден", други биха казали "демоде". Може и така да е. Но на кого му пука, нали? Както и да е...
Да кажа исках, че вчера най-после "пердето ми падна" и след дълго отлагане си купих грамофон. Преди година подарих осем неработещи грамофона от най-различни марки и времена на един момък, който искаше да си декорира дискотеката. И от тогава нямах вкъщи от тази ултрамодерна(за осемдесетте) техника. А плочи дал Бог - купища. Не че вече нямам всичката музика в цифров вид, но някак пукането на "игличката" ми доставя специална наслада. И ето сега съм си приготвил един куп от около шестдесет плочи със стара българска естрада и смятам да разкарам децата в стаята им и да си подаря една българска вечер. Само за мен и моето момиче. Както някога...
Наздраве!
сряда, 4 ноември 2009 г.
Госпожица Флитуърт открехна вратата.
— Какво има? — сопна се недоверчиво.
— Водим Бил Порталски, госпожице Флитуърт.
Тя отвори по-широко.
— Да не го сполетя нещо?
Двамата мъже влязоха непохватно, опитвайки се да крепят фигурата помежду им, по-висока поне с една стъпка. Тя вдигна глава и погледна мътно госпожица Флитуърт.
— Не знам какво го прихвана — сякаш се оправдаваше Дук Потурите.
— Като се развихри, няма спиране — добави Уилям Чучура. — Изкарва си париците, дето му ги плащате.
— Значи е първият свестен работник по тия земи — установи тя кисело.
— Размахваше косата напред-назад по нивата като пощурял, надпреварваше се с оная джаджа на Нед Симнел. Четирима не смогвахме да връзваме сноповете след него. И едва не задмина машината.
— Сложете го на миндера.
— Рекохме му, че се престарава в тая жега…
Дук въртеше глава, за да провери не се ли подават накити и други съкровища от кухненските шкафове.
Госпожица Флитуърт му се изпречи.
— Не се и съмнявам, че сте му рекли. Много ви благодаря. Знам, че бързате да се приберете по домовете си.
— Ако има с какво да помогнем…
— Знам добре къде живееш, Уилям Чучура. Не си плащаш арендата от пет години. Лека ти нощ.
Изпроводи ги до вратата и я затръшна. После се обърна начумерена.
— Какви ги вършиш, господин така наречения Бил Порталски?
УМОРИХ СЕ, НО МАШИНАТА НЕ СПИРА. — Бил Порталски се хвана за черепа. — А ЧУЧУРА МИ ДАДЕ НА ШЕГА ПИТИЕ ОТ ФЕРМЕНТИРАЛ ЯБЪЛКОВ СОК И СЕГА СЕ ЧУВСТВАМ БОЛЕН.
— Няма нищо чудно. Той вари тая ракия нейде из гората. А ябълките дори не са половината от всичко, което слага в казана.
НИКОГА ДО ДНЕС НЕ СЪМ СЕ УМОРЯВАЛ, НИТО МИ Е ПРИЗЛЯВАЛО.
— И туй е част от живота.
КАК Я ПОНАСЯТ ХОРАТА?
— Е, ферментиралият ябълков сок помага от време на време.
Бил Порталски седеше и мрачно зяпаше пода.
НО НИЕ ОЖЪНАХМЕ НАШАТА НИВА. — В гласа му се прокрадна задоволство, след миг отново притисна длани до черепа си. — АААХ!
Госпожица Флитуърт излезе, заскърца с помпата отвън и след малко се върна с мокра кърпа и чаша вода.
ВЪТРЕ ИМА ПОПОВА ЛЪЖИЧКА!
— Значи водата е прясна — заяви госпожица Флитуърт[1], извади поповата лъжичка и я пусна на пода, където съществото се завря в най-близката цепнатина.
Бил Порталски понечи да стане.
ВЕЧЕ НЕ СЕ ИЗНЕНАДВАМ МНОГО, ЧЕ НЯКОИ ХОРА ИСКАТ ДА УМРАТ. ЧУВАЛ СЪМ ЗА БОЛКАТА И МЪКАТА, НО ДОСЕГА НЕ РАЗБИРАХ ДОБРЕ ЗНАЧЕНИЕТО НА ТЕЗИ ДУМИ.
Госпожица Флитуърт се взираше през прашния прозорец. Облаците, трупали се цял следобед, надвисваха над хълмовете — сивкави, но и със застрашителен жълт оттенък.Задухът стягаше като менгеме.
— Голяма буря се задава.
ЩЕ СЪСИПЕ ЛИ РЕКОЛТАТА, КОЯТО СЪБРАХ?
— Не. После всичко ще изсъхне.
КАК Е ДЕТЕТО?
Бил Порталски разтвори пръсти. Госпожица Флитуърт изви питащо вежди. Златният часовник се появи на дланта му и в горната половина нямаше почти нищо. Животомерът ту се мяркаше, ту избледняваше.
— Как го взе? Нали е в горната стая! Тя го стискаше толкова силно…
— ОЩЕ ГО ДЪРЖИ. НО В СЪЩОТО ВРЕМЕ Е ТУК. ИЛИ КЪДЕТО ЩЕ ДА Е. В КРАЯ НА КРАИЩАТА ЧАСОВНИКЪТ Е САМО МЕТАФОРА.
— Онуй, което тя стиска, ми се видя доста истинско.
— АКО НЕЩО Е МЕТАФОРА, КАКВО ПРЕЧИ ДА Е ИСТИНСКО?
Госпожица Флитуърт долавяше слаб екот в гласа му, сякаш двама души изричаха думите в почти пълно съзвучие.
— Колко ти остава?
БРОЕНИ ЧАСОВЕ.
— А какво стана с косата?
ДАДОХ НА КОВАЧА НАЙ-ТОЧНИ УКАЗАНИЯ.
Тя се понамръщи.
— Не мога да кажа, че младият Симнел е лошо момче, но сигурен ли си, че ще те послуша? Твърде много искаш от човек с неговия занаят — да унищожи такова сечиво…
НЯМАХ ИЗБОР. МАЛКАТА ПЕЩ ТУК НЯМАШЕ ДА СВЪРШИ РАБОТА.
— Страховито остра коса, няма спор.
ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ МОЖЕ БИ НЕ Е ДОСТАТЪЧНО ОСТРА.
— Никой ли не опита същото срещу теб?
НАЛИ ИМА ПОГОВОРКА „НЕ МОЖЕШ ДА ОТНЕСЕШ НИЩО СЪС СЕБЕ СИ“?
— Има.
НО КОЛКО ЛИ ХОРА ДОСЕГА НАИСТИНА СА БИЛИ УБЕДЕНИ В ТОВА?
— Веднъж прочетох — спомни си госпожица Флитуърт — за разни езически царе в пустинята, които си издигали грамадански пирамиди и слагали какво ли не вътре. Дори кораби. Дори момичета по прозрачни панталонки и две капачета отпред. Само не ми казвай, че са постъпвали както е редно.
НИКОГА НЕ СЪМ ЗНАЕЛ КОЕ Е РЕДНО И КОЕ НЕ — призна Бил Порталски. — НЕ ЗНАМ ИМА ЛИ ДОБРО И ЗЛО. ПРОСТО СА РАЗЛИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ.
— Ами! — възрази тя. — Доброто си е добро, злото си е зло. Възпитана съм да правя разлика.
ТАКОВА ВЪЗПИТАНИЕ ЛИ ДАВА ЕДИН КОНТРАБАНДИСТ?
— Нищо лошо няма в контрабандата!
САМО СЕ ОПИТВАМ ДА ИЗТЪКНА, ЧЕ НЯКОИ ХОРА СА УБЕДЕНИ В ОБРАТНОТО.
— Тяхното мнение не се брои!
НО…
Някъде из хълмовете удари мълния. Гръмотевицата разлюля къщата. Две-три тухли от комина рухнаха в огнището. После прозорците се разтресоха от безмилостни удари.
Бил Порталски прекрачи към вратата и я отвори широко.
Парчета градушка колкото кокоши яйца отскачаха от прага и трополяха по пода на кухнята.
О, МЕЛОДРАМА…
— Дяволите да го вземат! — Госпожица Флитуърт се шмугна под ръката му. — Тоя пък вятър откъде се взе?!
НЕ Е ЛИ ОТ НЕБЕТО? — отвърна Бил Порталски, изненадан от внезапната й възбуда.
— Идвай с мен!
Тя нахълта обратно в кухнята и порови в шкафа за фенер и кибрит.
НАЛИ КАЗАХТЕ, ЧЕ ЩЕ ИЗСЪХНЕ?
— Да, след обикновена буря. Но тази хала ще съсипе ожънатото! Сутринта има да събираме зърно по зърно!
Припряно запали свещта във фенера и хукна.
Бил Порталски се взря в бурята. Свирепият вятър подмяташе стръкове.
ЩЕ Я СЪСИПЕ ЛИ? МОЯТА РЕКОЛТА? — Той се наежи. — МАМКА МУ!


Тери Пратчет
"Жътварят"
Издание:
ИК „Вузев“ — „Aрхонт-B“ ООД, 2002
вторник, 3 ноември 2009 г.

#57 Another zero



Имах намерение да Ви разкажа за неделния риболов на яз. Кърджали, актуална снимка от който виждате тук, отгоре, но някак желанието ми да разказвам, вместо да показвам снимки на улова, кантарчета и ролетки, взе да се изчерпва. Затова ще покажа само някои снимки и въобще няма да стане дума за риболов. А по-скоро за пикник сред природата. С лодка. И бира. И Джак. Този, последния няма да го видите, защото държи да запазим анонимността му, но другите...
Представям Ви помощник-капитана, по съвместителство изпълняващ ролята на живачен стълб и културтрегер, каквото и да имат предвид с тази красива дума:

Както се вижда от показанията(му), времето беше идеално за плаж. Но за съжаление, при опита да ги свалим от простира, едната хавлия се счупи на несиметрични парчета, а другата въобще не можахме да я изстържем от въжето. Така че плаж нямаше.

Слънцето се показваше рядко и за малко и се налагаше от време на време временно изпълняващият длъжността "Главен окултист" да Му се моли по традиционния за региона начин. Без полза.

Равносметката. Още един прекрасен излет сред природата, още един безрезултатен работен ден на сомския фронт. С което излетите тази година стават почти двадесет и седем. За резултатите няма да говорим днес. А и утре, вероятно.
Но!
Никой не си мисли, че някакви си трийсетина неуспешни опита ще ни накарат да закрием сезона, нали? Точно така! Борбата(със стихиите) продължава. Докато замръзне и последния квадратен метър от язовира, ние ще сме там и ще преследваме...каквото там бяга.
"...We shall never surrender!"

Разбираемо е нежеланието ми да влизам в кадър, в който не присъства поне един сом, поне една ИСТИНСКА риба. Нали?
петък, 30 октомври 2009 г.
Добро утро, банда!

Тази сутрин Хитрата сврака ме върна към едни маалко поотминали времена, когато Фафлите бяха по ШЕСТ стотинки, а баничките по ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ. Хубави времена бяха...но да не се отплесваме.
Време е за събуждане:

В най-скоро време ще съм "на линия" с последните новини от яз.Кърджали, предстоящия концерт на W.A.S.P. и плановете за зимните месеци, които(както знаете) също имат недели. Вашите, нашите и техните познати да се чувстват поздравени, а за останалите - ето актуална информация за метеорологичната обстановка на едно място:
Вятър - умерен, до силен. Посоката е без значение, понеже лодката се клати от вълните.
Дъжд - студен, леко горчив на вкус, със средна за периода интензивност. Неприятен, но не пречи.
Температура на въздуха - 6С
Температура на водата - 16.1С
Край на съобщението!
вторник, 6 октомври 2009 г.

И отново за прословутата НАРЕДБА № 37 ОТ 21 ЮЛИ 2009 Г. ЗА ЗДРАВОСЛОВНО ХРАНЕНЕ НА УЧЕНИЦИТЕ. Много се изписа за нея и още много ще се пише.
Да кажа нека и аз.
Одобрявам и подкрепям идеята, макар да ме засяга лично в негативен план. Здравето на децата ни е най-важното за нас като индивиди, защо тогава да не е и първа грижа на държавата? Браво за инициативата, макар и твърде закъсняла. Но все пак, по-добре късно...а,бе, знаете.
НО!
Ето казах го. Всички знаят, че винаги има (поне)едно голямо "НО!".
Ако трябва честно да си призная, аз наистина си падам (малко) критикар - повече наум, отколкото на глас, но все намирам кусурите на това или онова. За свое успокоение наричам този си недостатък "Болезнен стремеж към съвършенство". Макар това да не променя фактите.
С това лирично отклонение от темата исках само да подчертая, че предстоящите в долните редове критики, вероятно ще се сторят на някои хора като обикновено заяждане на човек, финансово ощетен от нея. Надявам се тези хора да се обосноват. Минавам за "почти интелигентен" и често позволявам да бъда убеден в много неща, особено ако те са верни.
И така - наредбата.
Като най-голяма глупост на тази наредба е поставянето на всички деца под един знаменател - "от 6 до 19 години". Тъпо. Можем ли да сравним първолака с неговите детски нужди и тинейджъра, чийто организъм и съзнание са разпъвани от бесните хормони едновременно във всички страни? Защо, след като образователната ни система така или иначе си е разделена възрастово - основни училища и гимназии/техникуми.
Другото смешно нещо е "на територията на училището". За какво говорим??? Значи павилионът, който е в десет декаровия двор на училището не може да продава кафе, газирани напитки и вредни закуски, а този от другата страна улицата може? Самите проверяващи от РИОКОЗ споделиха как по време на проверките са видели празните лавки и бюфети на училищата и опашките пред капанчетата наоколо. И как плодовете си стоят в стола, а всички масово плющят изброените в наредбата храни. Все едно са я чели и нарочно са си избирали от забранените закуски. И как нищо не могат направят, защото
такъв е законът. Не го измислят те, тяхната работа е да контролират спазването му.
И още нещо - много хубави таблици са спретнали от МЗ. Чистички, здравословни. А колко училища имат столове? А колко училища могат да бъдат контролирани редовно по тази наредба? Ами училищата по селата? Защото ако ще я спазваме, само когато дойде графикът да ни проверяват, всичките усилия се обезсмислят, нали?
Резултатът.
Сега взеха "хляба" на кафеавтоматите и лавките в училище и го подадоха на капанчетата от другата страна на улицата. Ако искаме наистина нещо да се свърши, трябва да има периметър, свободен от вредните храни и напитки, както е с цигарите, както е с алкохола. Пък после контролирай на воля. Ако едно дете наистина иска да яде точно еди-какво-си, никоя наредба не може да го спре. Но може да го накара да се замисли дали си заслужава да губи време от междучасието, за да отиде на триста метра от учлище само и само заради това еди-какво-си.
Ей такива неща...
Хубава работа, ама българска. Половинчата.
понеделник, 5 октомври 2009 г.

Първо прочетох за това при Майк, през него при Аспарух, където и призовах Събина да се изправи пред всички и да си признае. Която елегантно ме "нахендри" сред издайниците. Но пък удържа на думата си и са каза всичко сама.
И така, правилата са много прости, почти колкото мен - копирате си въпросите и им отговаряте,
НО САМО С "ДА" ИЛИ "НЕ".
Никакви обяснения, нищичко. Такива като "Ама не бях аз виновен" и "Гошо ме накара" направо ги забравяте. Е, ако някой попита по подходящия начин, може и да му разясните сва-'нва. Но онли тогаз.
Лично мнение - въпросите не са много интересни за околните. По-интересното в случая е дали може човек да е искрен докрай, след като знае колко хора ще го прочетат и и как пълната липса на обяснения ще остави у някои от тях погрешни впечатления.
А ето го и лексикона.


1. Били ли сте арестувани? да
2. Целували ли сте някой, който не сте харесвали? не
3. Спали ли сте до 5 следобед? да
4. Изключвали ли са ви от училище? не
5. Изпитвали ли сте любов от пръв поглед? да
6. Съсипвали ли сте си колата в катастрофа? да
7. Уволнявали ли са ви от работа? да
8. Уволнявали ли сте някого? не
9. Пели ли сте на караоке? да
10. Насочвали ли сте оръжие към някого? не
11. Целували ли сте се под дъжда? да
12. Имали ли сте близък досег със смъртта (вашата собствена)? да
13. Виждали ли сте някой да умира? не
14. Играли ли сте на бутилка? да
15. Пушили ли сте пура? да
16. Седяли ли сте на покрив? да
17. Прекарвали ли сте някой през граница в друга държава? не
18. Бутали ли са ви в басейн напълно облечен? не
19. Чупили ли сте си кост? не
20. Бягали ли сте от училище? да
21. Яли ли сте насекоми? не
22. Ходили ли сте насън? не
23. Разхождали ли сте се на плаж под лунна светлина? да
24. Карали ли сте мотоциклет? да
25. Късали ли сте с някого? да
26. Лъгали ли сте, за да избегнете глоба? да
27. Летели ли сте с хеликоптер? не
28. Бръснали ли сте си главата до голо? да
29. Скачали ли сте от покрив? не
30. Докарвали ли сте приятеля/приятелката си до сълзи? да
31. Яли ли сте змия? да
32. Участвали ли сте в протест/демонстрация? да
33. Пърдяли ли сте на атракцион в увеселителен парк? не
34. Бойкотирали ли сте сериозно и целенасочено нещо/някого? да
35. Участвали ли сте в банда? не
36. Показвали ли са ви по телевизията? да
37. Стреляли ли сте с огнестрелно оръжие? да
38. Плували ли сте голи? да
39. Правили ли сте шевове на нечия рана? не
40. Карали ли сте сърф? не
41. Обаждали ли сте се на 112 или друг спешен номер? да
42. Пили ли сте направо от бутилка с алкохол? да
43. Били ли сте оперирани? да
44. Тичали ли сте голи на обществено място? не
45. Карали ли са ви с линейка в болница? не
46. Губили ли сте съзнание, без да пиете? да
47. Пикали ли сте в храстите? да
48. Бягали ли сте от полиция? да
49. Дарявали ли сте кръв? да
50. Хващали ли сте телена ограда под напрежение? не
51. Яли ли сте крокодилско месо? не
52. Убивали ли сте животно, когато не сте на лов? да
53. Попикавали ли сте се на обществено място? да
54. Промъквали ли сте се в кино, без да плащате? да
55. Рисували ли сте графити? не
56. Обичате ли още някой, който не е редно да обичате? не
57. Слагали ли са ви белезници? да
58. Вярвате ли в любовта? да
59. Били ли сте се? да
60. Крали ли сте нещо? да
61. Яли ли сте охлюви? да
62. Давали ли сте пари на бездомни/просяци? да
63. Помагали ли сте на някой да изкара изпит? да
64. Удряли ли сте някого с бухалка или пръчка? не
65. Били ли сте толкова уплашени, че да се разплачете? да
66. Нападало ли ви е куче? да
67. Били ли сте съдени? не



Топката отива при Хриси, Alice, Блага и Ида. Честито.
неделя, 30 август 2009 г.



Както по-наблюдателните са забелязали, независимо от дискретния намек за рибоУлов в заглавието, такава (почти) не се вижда. Почти, защото народът е казал, че "от единия край на въдицата винаги има риба".
Въпреки оправданието, че "сомското време" сега започва и въпреки, че не е присъщо на рибар да го каже, с много горчивина мога да си призная - НУЛИ НА СВЕТЛИННОТО ТАБЛО, дами и господа. Нямаме друг сом, освен "тапата" в началото на лятото.
Пожелавам на всички сомопочитатели повече слука през кратките осем или девет седмици, които ни предстоят.
Иде нашето време. Възползвайте се максимално.
Успех!
петък, 21 август 2009 г.

#52 Rock'n'roll




Както някои от Вас знаят, аз съм почитател на британската култура и традиции, в това число и на британското кино. То има един специфичен(според мен) поглед към света, което е част от британското виждане за "Живота, Вселената и Всичко останало". Затова и не пропускам новите филми от Острова, а и се образовам със старите, които съм "прескочил".
Днес ще насоча вниманието Ви към един от сравнително новите филми - The Boat That Rocked.
Кратко описание:
На всички, които не харесват рокенрол ще кажа - този филм не е за Вас.
На всички, които не харесват духа на 60-те ще кажа - този филм не е за Вас.
На всички, които не харесват английски хумор ще кажа - този филм не е за Вас.
Което, естествено, не пречи да го гледате.
Няма да разказвам филма, нито ще Ви кажа колко(много) ми хареса.
За какво иде реч можете да прочетете тук, ако желаете.
Препоръчвам Ви да го гледате на кино. Но ако нямате тази възможност, филмът вече е качен на по-добрите български тракери. При това в DVD формат, с вградени български субтитри.
Насладете му се.
четвъртък, 13 август 2009 г.

#51 ***

Опряла на прозореца ми лапи,
космата, зла, със зинала уста,
готова всеки миг да ме ухапе,
като вълчица гледа ме нощта.
Ала пердето дръпвам и отстъпва
за миг, за два ликът й озверен.
Но в себе си какво перде да дръпна?
Вълчицата е влязла вътре в мен.
















Източник:
Дамян Дамянов, Още съм жив. ИК "Христо Ботев", С. 1993 ISBN 953-445-114-5. Набрал и въвел в мрежата: Мартин Митов
сряда, 29 юли 2009 г.

#50 Антракт

Преди единадесет месеца разпънах шатрата на това място. Беше просто място - пусто, празно, насред нищото. Нямаше никого и единиците, които минаваха оттук, бързо се изнасяха, разбрали забудата си. Мен това място ме устройваше, защото блогът беше създаден заради моментите, в които ми се иска да крещя, да чупя, да стрелям по хора(мразя оръжията) или просто да се "изрева" на някого.
С времето нещата се промениха. Дойдоха хора, предимно хубави хора, а и аз се разходих и се запознах със съседите. И така, малко по малко, шубраците се превърнаха в добре подрязан чемшир, пещерата стана много уютна малка къщичка, пълна с приятели и съседи, пътеките станаха чисти улички с кестени по тротоарите, и като цяло стана предпочитаното ми място за отдих. Тих и закътан квартал, населен(предимно) с мечтатели. Благодаря Ви.
Но.
Днес, когато отново имам нужда да крещя, да ритам стената, да удрям, да руша и да вия срещу луната, откривам, че тук вече не мога. Едно е да натовариш някой непознат с проблемите си, а съвсем друго е приятелите си. Те идват да те видят, да се посмеете заедно на това или онова, и никой не иска(а и не е заслужил) парче от твоята болка.
Ето защо известно време няма да Ви досаждам.
Обещавам да съм на линия в най-кратки срокове.
Сполай Ви.
четвъртък, 9 юли 2009 г.
Втора "тежка" седмица. Нямам време(а и желание) да седна на компютъра. Жегата ме мъчи яко, а и зъболекаря не ми помага много. Струпването на много проблеми едновременно не е новост, но всеки път краят на такъв период изглежда далечен и нереален. Да бях поне приключил със зъбите, можех да стискам зъби, докато отмине лошото. А то...
Както и да е. Важна в случая е гледната точка, че неприятностите в света са константа и след като има толкова много при мен, значи за Вас остават по-малко. :)
Поздравявам Ви с настъпването на...нещо си там. Все нещо настъпва или му е време.
Та, поздравени сте. Бъдете здрави!
сряда, 24 юни 2009 г.


Теза

След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.

Добромир Тонев
четвъртък, 18 юни 2009 г.

#47 Жъбар*


От около седмица ходя на зъболекар!
За тези, които ме познават, това има своето разумно обяснение - вероятно съм загубил бас. Иначе как, аджеба, ще отида сам и доброволно на зъбар??? И то шест дни подред??? И продължавам да ходя???
No way!
За останалите ще поясня.
Това е така, заради комбинацията от генетично заложени проблеми със зъбите, вроденият ми страх(или по-точно - първичен ужас) от зъболекарските инструменти, издаващи ОНЕЗИ звуци и гестаповците с червените автобуси идващи едно време в училище да ни зъбооздравяват.
Благодарение на всичко това, днес имам само три четвърти от пълния набор зъби в устата си, като като една трета от тях са произведение на един или друг магьосник. Освен това имам засилена(на съвсем първосигнало ниво) непоносимост към зъболечението и буйствам(малко) на зъболекарския стол. После, естествено, се извинявам, но няма полза.
Всичко това ме прави, меко казано, труден пациент.
Ето затова мога с гордост да заявя, че не съм загубил бас, положението не критично(другата причина, която би могла да ме накара вляза сам в ада) и аз съвсем доброволно и в пълно съзнание ходя всеки ден на зъболекар. И ще продължавам да ходя до момента, в който ми каже, че няма какво повече да се направи с наличния материал в устата ми.
ДА! Аз мога! Щом успях да спра цигарите след като осемнадесет години съм пушил по повече от две кутии на ден, значи мога да ходя И на зъболекар. Мога да ходя и по въже, сигурно. И като Майкъл Джексън сигурно мога. Ако поискам , де... :)
Е, дори и след години неуморна и непрестанна работа на зъболечителя, едва ли ще мога да се похваля с усмивката на Longanlon, особено с новия му аватар. Но се успокоявам с мисълта, че той пък никога няма да има усмивка като моята в момента. Хм, това прозвуча доста двусмислено... Сигурно и той би се успокоил с тази мисъл. :)


Цялата тази изповед има за цел да ме извини пред хората, на чиито блогове съм редовен посетител и които не съм спрял да посещавам. Просто не съм състояние да мисля от постоянната болка и по тази причина основно чета и почти не пиша.
Това е. Сега трябва да се стягам отново за ИЗПИТАНИЕТО в десет часа.
Господи, помагай!



-------------------------------------------------------------------------------------
*Въпрос на произношение. Няма нищо общо с италианците. Резултат от моментните липси и допълнителните подутини в устата ми.
сряда, 10 юни 2009 г.

"Мойта малка дъщеря" в петък става на ТРИНАДЕСЕТ!!! Което иде да рече, че аз съм на ...
А, бе май ще излезем набори с Йода. Както вече се оплаках на околните, аз не просто не съм поканен(не, че съм се занатискал, де) на партито, а направо съм нежелан.
"На другите татковците им идват само накрая, за да платят."
Как е, а?
И мислите, че това е всичко? Не. Има и продължение:
"Но ти можеш направо да ми дадеш парите, аз ще се оправя. Ти НЯМА НУЖДА да идваш. Само ще ми покажеш как да снимам с твоя фотоапарат."


"НЯМА НУЖДА" ???


Сега всички ще се хвърлят да ми обясняват, че това е животът, че е нормално и "чакай да видиш след още една-две години..."
Ами, аз си ги знам тези работи. И преди ги знаех - и като бях на тринадесет, и като се жених, и като се раждаха децата ми - знам ги, бе! И сега ги знам.
Ама не помага.
понеделник, 25 май 2009 г.

6 x 9 = 42

За тези, които не знаят, днес е денят на хавлията. Поне според моя прочит.
Благодаря на Бат' Стелта, че не ми позволи да забравя.





В памет на човека, дал ми още един поглед към света.
























снимка: Wikipedia
петък, 22 май 2009 г.
От къде да започна?
Ами, нека е от това, че в КАТ има промени.
За да не влагам лично отношение, което ще е под въздействие на все още топлите ми преживявания от последните часове, ще се опитам само да изброя фактите. И промените.
Първо фактите.
В КАТ няма опашки. Казаха ми, че заради кризата коли не се купуват и продават и в КАТ все едно е паднала бомба. Вярно.
Освен това, ми казаха, че в КАТ има въведена нова(за града) организация на работа, която още повече спомага за липсата на опашки. В КАТ дори има това:
ХАРТА НА КЛИЕНТА










Как е, а? Европейска работа, нали?





Но да се върна на фактите. Поглед от страната на клиента. Личен. Преживян. Само факти и никакви чувства.
Начало.
Четвъртък, 21.05.2009г.
Знаейки, че обикновено в КАТ си отиват поне два дни и не знаейки(още) изброеното по-горе, решавам в четвъртък следобед, към 16.20 часа да започна обиколката. Целта е да прехвърля колата на мое име. Времето е избрано съзнателно на базата на предишен опит.
Отивам. Чудесна преценка - в КАТ наистина почти няма хора. За десет минути(!) успявам да си пусна документите и да отида на канала за сверка рама/двигател. Номерата са на лесно място и съвпадат. Прекрасно!
Една надежда бавно надига глава в мен, пробуждайки отдавна забравеното чувство на благодарност към експедитивни държавни служители.
На излизане от канала спирам на валовете за проверка на спирачките.
Предни? Има.
Задни? Чудесно.
Ръчна? А!
Я пак - ръчна?
"Едното ти колело не държи ДОСТАТЪЧНО. Ще се видим като го оправиш."
Момент на паника. Но само момент. Светлината в края на тунела все пак се оказа от идващия насреща влак. Е, рано било за надеждата. Какво си очаквал - всичко днес??? Хе хе! Наивник. Мечтател. Романтик, бих казАл.
Както и да е. Не споря и не мрънкам на човека - това му е работата. Освен това е прав - държи колелото, но не достатъчно. Примирен, изваждам колата от канала и тръгвам към майстора. Обяснявам му ситуацията, а той ме гледа внимателно - да не би да го поднасям нещо. Не, не го поднасям.
Взема звездогаечен <13>, слиза под колата и излиза след невероятните петнадесет секунди! Почти като времето на Шумахер в бокса на Ферари. "Готова е. Бягай!"
Бягай, ама вече е късно. Утре вече...

А ето го и "утре"-то. Решавам да отида малко по-рано, та ако пак нещо се закучи да имам време за реагиране. Опаааа, изненада! В КАТ има едва ли не сватба. Минавам канала бързо(спирачките са бетон) и отивам на гише #2. Където ако има служител, той ще ме обслужи за по-малко от минута. Така и стана - след тринадесет минути ме обслужиха за петдесет секунди. Експедитивно, нали? Браво!
Внимание! Тук вече ще стане дума за промените!
Половината документи вече не се движат с вас от канала до гише #2, от гише #2 до гише #3 и т.н. Те се придвижват служебно. Тоест, служебните лица си ги предават сами един на друг. Същите служители, които ги обработват. Тоест, за да придвижи моите документи от канала до второ гише, служителят трябва да спре работата си на канала и да отиде до гишето. И така всеки път, за всеки клиент. Аналогична е ситуацията нататък по веригата.
Ново също е даването на номерче за ред, с което се избягва блъскането пред гишетата. Служителките извикват всеки, чийто ред е дошъл. Ако има проблем с документите, изпращат го да си ги оправи и след време(?) пак го викат.
С номерцата се решава и проблема с т. нар. "наши хора" - няма пререждане, всеки си знае номера и чува кой номер следва. Е, ако поседите по-дълго... Оп, грешка!
Втори опит. Е, КАТО поседите по-дълго, чакайки реда си, може да Ви направи неволно впечатление как същите служители, които Ви обслужват се движат с разни документи, следвани плътно от разни хора, които са дошли, ама точно преди малко. Но ако се замислите повечко - тези хорица сигурно са били върнати по-рано и служителите, за да им спестят чакането отново, им помагат. Защото и служителите МОГАТ да бъдат хора, нали? Така трябва да е. Макар да не се получава с всички, които са били върнати за едно или друго. Но, както и да е. "Всеки знае себе си."
Та, вземам си аз документите и номерчето от второ гише и отивам да чакам да ме повикат от трето. До моя номер остават още петнадесет, средно по десет минути на човек, плюс почивката от 15.00 до 15.15 часа - значи, имам повече от два часа и половина време. Време за себе си. Време, което никой друг, освен държавата не може да ми осигури. И което дори аз не бих могъл да си дам, просто защото не мога да си го позволя по чисто финансови причини - трябва да се работи.
За да не разтягам още много локумите, ще Ви кажа само, че редът ми дойде в 16.45 часа. После се оказа, че единият служител е объркал нещо в документите. Е, случва се, при толкова много хора... Върнах се при него, но той в момента излизаше по друга работа(вероятно също спешна) и се наложи да го почакам. На косъм хванах банката, която затваря гишето си автоматично в 17.00 и пак при служителката от "трето". "Бягай БЪРЗО да хванеш момчетата да ти свалят номерата и ги помоли да те изчакат, за да ти сложат новите." Защото следват събота и неделя, а без стари и нови номера за къде е таз кола?
Та, след почти три часа, прекаране в кибичене като "следствен" в душната чакалня и опити да не заспя, се наложи да последните двадесет минути да тичам като луд от едно гише на друго и да моля този и онзи да свърши работа. Неговата си работа. "Българска му работа". За която му плащам аз, клиентът. Аз, данъкоплатецът. Защото аз си плащам всички данъци редовно и в срок.
Разгледахте ли хартата на клиента?
Моля, обърнете внимание на последното изречение. Онова за атмосферата.
Е, аз дадох всичко от себе си. Всичко, което ми бе поискано. Особено търпението.
Но такава "приятна атмосфера" не усетих.Вярно, и двата климатика в общото помещение за клиенти бяха изключени, а от отворените за момент гишета на служителите лъхаше свеж, хладен въздух...
Толкова за атмосферата.
Толкова за промените.
сряда, 20 май 2009 г.
Днес за втори път гледах "Аз коя съм", този път по сателитния БНТ канал.
И пак плаках.
Не мога да не го кажа - обичам Невена!

Почивай в мир!
четвъртък, 7 май 2009 г.
"Нещата,които харесвам" стигна и до мен благодарение на принцесата. Тя ми е една от слабостите и затова ще поема отговорността да Ви разкажа как по-лесно мога да бъда залъган. Ако някой се реши, де.
Съзнателно няма да се спирам подробно на деца, семейство и приятели, които заемат първите седем места в личният ми списък за обичливост*. Безусловно!
Няма да степенувам и няма да подреждам - просто изброявам. Вие си изберете каквото Ви хареса и гледайте да не се повтаряте.

- шофирането
Като малък имах много колички и камиончета и винаги съм мечтал да стана шофьор. "Шофьор" не като професия, а като призвание. После научих и народната мъдрост, че "Шофьор и курва не се става - те се раждат!".
Ами, аз съм от родените шофьори. Там ми е хвърлен пъпа. Обичам да карам. Дори след повече от милион километра, без да съм излизал зад граница, все още това ми е най-приятния начин за почивка. Качвам се на колата и просто карам. Бавничко, без да бързам, за да разтегля максимално удоволствието от пътуването. Разстоянията нямат значение, посоката също.

- музиката
Не мога без музика! Слушам много и различна по стил музика. Общото за нея е, че е предимно ретро. Най-често слушам блус и рок. Обожавам ранните албуми на "Снейк".
В зависимост от настроението си пускам и джаз, диско, българска естрада, класическа музика. Споменах ли чалга? Не съм??? Съзнателно е. Не, не я мразя, просто не мога да я чуя. Затова и не мога да я харесам, вероятно.


- флиртът
Не водката, естествено. Водката е едно от нещата, които не мога да понасям. Но за нея в другия списък. Тук става дума за вроденото ми желанието да карам жените да се чувстват щастливи. Това е нещо, което ме изпълва със задоволство и вероятно по тази причина се хващам, че флиртувам с всички жени. Не нагло и не ангажиращо, а просто така - заради удоволствието от играта, която е останала в ученическите години.
На тези, на които това е неприятно, се извинявам веднага...
че още не съм ги срещнал. Бъдете търпеливи, въпрос на време е.

- децата
Ами, какво да кажа... Обожавам децата и се разбираме много добре.
Сигурно има връзка с това дето мама постоянно ми повтаря "Кога ще порастнеш?". И защото детето в мен никога не се наигра.
Е, моите порастнаха, но племеницата ми е като хала. И аз също, когато сме заедно.


Като се замисля, ако трябваше да напиша това преди пет-шест години, вероятно тук щяха да свършат общите от тогава и сега неща. Общи са, защото са ми дадени по рождение и си ги нося с мен. Тези, които следват сега, са се променяли с времето, а някои съвсем са изчезнали.

- самотата
За разлика от преди, днес не харесвам шумните компании и големите купони. Идват ми в повече - и емоциите, и шума, и хората. Препочитам тишината, недостъпните за "туристи" места и "лошото" време. Мога да седя с часове на някой дънер в гората, а около мен да вали, да вали...

- Мрежата
Прекарвам много време в Интернет. Между пет и седем часа дневно. Основно четейки блогове. Следя повече от щестдесет блога, както и два-три форума. Когато няма достатъчно за четене, се упражнявам в "търсене". Споделям мнението, че всичко качено в цифров вид някога и някъде, може да бъде намерено.

- книгите
Напоследък чета малко, предимно фантастика и фентъзи. Обожавам Тери Пратчет, но не мога да го чета в оригинал. Препрочитам Радичков и Хайтов, а от време на време и Ивайло Петров. Последната книга, която прочетох беше "BG емигрант в Париж" на Димо Райков, която ми подари Тишо. Сега съм се запънал на "един" Нийл Геймън...

- "Jack"
Обожавам го вечер, преди лягане. С натурален шоколад. Знам, че боли глава от това, ама така го обичам. Ако няма шоколад го пия с "Jack".

- месо
Тук няма да помествам снимка. Не изглеждам твърде цивилизован, когато ям месо. Обичам месо. Много месо. Всякакво месо. Без месо на масата??? Абсурд! Тия кила да не се качват с Фафли, я...


Да взема да приключвам, а? За да могат
Негова светлост,
Бат'Стелта,
alice
и
alice,
а и
нЕкои други
да ни разкажат това-онова за себе си.
Ръкавицата е хвърлена!









-------------------------------------------------------------------------------------
* Не съм проверил има ли такава дума.
неделя, 3 май 2009 г.
Като повечето наистина съдбоносни неща в живота, и този низ от събития остана напълно незабелязан от Форд Префект и Артър Дент. Вниманието им беше насочено към единия от туземците, който навъсено ровичкаше из останалите букви.
— Горкият пещерен човек… — каза Артър.
— Това не са…
— Какво?
— Нищо, няма значение — каза Форд.
Жалкото същество издаде сърцераздирателен вик и удари по камъка.
— Излиза, че досега просто са си губили времето, така ли? — каза Артър
— Ъх ъх ъргххххх — изломоти туземецът в отново удари по камъка.
— Изпреварени са в развитието си от телефонни хигиенисти.
— Ъргх, грр грр, гръх! — настоя туземецът, като продължи да блъска по камъка.
— Защо постоянно блъска по камъка? — попита Артър.
— Доколкото разбирам, иска да продължиш играта с него — каза Форд. — Сочи към буквите.
— Навярно пак е написал КРЗЙГРДЪЛДИЪДК, сиромахът. Хиляда пъти му казах, че КРЗЙГРДЪЛДИЪДК се пише само с едно „Г“.
Туземецът пак удари по камъка.
Погледнаха през рамото му.
Очите им щяха да изскочат от орбитите.
Там, сред бъркотията от букви, се виждаха четиринадесет, подредени в права линия.
Те образуваха две думи.
Думите бяха следните:
„ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДВЕ“.
— Гррръргх гъх гъх — поясни туземецът и като разпиля гневно буквите, се оттегли под едно дърво и се излегна до колегата си.
Форд и Артър се загледаха след него. После се спогледаха.
— Там наистина ли пишеше това, което ми се стори, че пишеше? — изрекоха и двамата едновременно.
— Да — отговориха и двамата.
— Четиридесет и две — каза Артър.
— Четиридесет и две — каза Форд.
Артър изтича при двамата туземци.
— Какво се опитвате да ни кажете? — изкрещя той. — Какво означава това?
Единият от тях се затъркаля на земята, изрита няколко пъти във въздуха, отново се претърколи и заспа. Другият се покатери на дървото и започна да замеря Форд Префект с диви кестени. Това, което имаха да казват, вече го бяха казали.
— Знаеш ли какво означава това? — попита Форд.
— Не съвсем.
— Четиридесет и две е числото, което Дълбока мисъл обяви за Вечния отговор.
— Да.
— А Земята е компютърът, който Дълбока мисъл конструира и построи, за да изчисли Въпроса на Вечния отговор.
— Това се опитваха да ни внушат.
— И живи организми са били съставна част от него.
— Щом казваш.
— Казвам го. Това означава, че тези питекантропи са органична част от компютърната програма, докато ние с голгафринчънците НЕ СМЕ!
— Но пещерните хора измират и очевидно тяхното място ще бъде заето от голгафринчънците.
— Именно. Сега разбираш ли какво означава това?
— Какво?
— Пълна каша.
Артър се огледа.
— Която на никого не се услажда — забеляза той.
Няколко секунди Форд нищо не можа да измисли.
— И все пак нещо трябва да е излязло от цялата тази работа — каза той накрая, — защото Марвин каза, че е видял Въпроса, закодиран в мозъчните вълни, които ти излъчваш.
— Но…
— Най-вероятно е грешният въпрос или изопачен вариант на правилния. Но все ще ни отведе до някоя следа, ако го научим. Само че не виждам как може да стане това.
Мълчаха унило известно време. Артър седна на земята и започна да скубе тревички, но скоро откри, че това не е занимание, което може да погълне цялото му внимание. В тревички не можеше да вярва, дърветата нищо не му говореха, хълмовете наоколо не бяха нищо друго освен хълмове, а бъдещето му изглеждаше като тунел, през който трябва някак да изпълзи.
Форд се залови да върти копчетата на своя Суб-Ета-Сенс-О-Матик. Той мълчеше. Въздъхна и го прибра.
Артър вдигна от земята едно от камъчетата с изписана върху него буква. Оказа се „О“. Въздъхна и отново го остави долу. Буквата, на която попадна след това, беше „Н“. Двете заедно правеха „НО“. Подхвърли още няколко букви до първите две. Те пък се случиха „Г“, „О“ и „В“ По някакво странно съвпадение думата, която се получи, съвсем точно отразяваше виждането му за нещата в този момент. Взира се в нея известно време.
Не беше го направил нарочно, беше плод на чиста случайност. Мозъкът му бавно включи на първа скорост.
— Форд — внезапно каза той, — слушай. Ако онзи Въпрос е закодиран в мозъчните ми вълни, но аз не го осъзнавам, значи трябва да е скрит някъде в подсъзнанието ми.
— Да, предполагам.
— А може н да има начин да то измъкнем оттам.
— О, така ли?
— Да, като въведем някакъв произволен компонент и оставим подсъзнанието да го оформи.
— Как например?
— Например като вадя със затворени очи букви от една торба.
Форд скочи на крака.
— Гениално! — каза той.
Измъкна хавлията от чантата си и с няколко изкусно направени възела я превърна в торба.
— Чиста лудост — каза той, — абсолютна глупост. Но ще опитаме, защото е гениална глупост. Хайде, побързай!
Слънцето почтително се скри зад един облак. От небето паднаха няколко тъжни дъждовни капки.
Събраха всички останали букви и ги пуснаха в торбата. След това ги разбъркаха.
— Готово — каза Форд, — затвори си очите. Сега вади. Хайде, хайде, хайде!
Артър затвори очи и пъхна ръка в пълната с камъчета хавлия. Поразклати ги малко, измъкна пет н ги подаде на Форд една по една. Форд постави буквите една до друга в същия ред, в който ги бе получил.
— К — каза той, — О, Л, К, О… Колко!
Премигна.
— Мисля, че става! — каза той.
Артър му бутна още три.
— Щ, Е, С… Щес, О, май че нищо не става — каза Форд.
— Ето още няколко.
— Е, П, О, Л, У… Щесеполу… Страхувам се, че няма смисъл.
Артър измъкна още две букви от торбата. Форд ги нареди по местата им.
— Ч, И, щесеполучи… Ще се получи! — извика Форд. — Става! Невероятно, но наистина става!
— Ето ти още! — Артър вече ги изхвърляше една след друга с трескава бързина.
— А, К, О… — каза Форд — У, М, Н, О, Ж, И, Т, Е… Колко ще се получи, ако умножите… Ш, Е, С, Т… шест… П, О, по, шест по … колко ще се получи, ако умножите шест по… Д, Е, В, Е, Т … шест по девет… — Настъпи кратка пауза — Хайде, дай следващата!
— Ъъъ, повече няма — каза Артър, — това е всичко.
Облегна се назад, силно озадачен.
Още веднъж претършува вързаната в торба хавлия, но повече букви не откри.
— Няма ли други? — попита Форд.
— Нито една.
— Шест по девет. Четиридесет и две.





# Оригинално заглавие: The Hitch Hiker’s Guide to Galaxy, 1979 (Пълни авторски права)
# Превод от английски: Саркис Асланян, 1988 (Пълни авторски права)
вторник, 28 април 2009 г.
Днес, преглеждайки(отново) блога на принцесата, се спрях за n-ти път поста със стоте неща, които е написала за себе си. Много смело.
Отдавна си мисля за това, че познаваме хората в Мрежата само по това, което те са решили да напишат за себе си. Изграждаме си за тях представа на базата на избрани парченца от мозайката на цялостния им образ. Естествено е всеки да се опитва да покаже най-доброто от себе си. И съзнателно или не, да пропусне някоя ми друга
"дребна подробност", показваща го в нежелана от него светлина.
Много е вероятно зад наглед приятния събеседник да се крие...м-м-м...нещо друго. Естествено, не говоря за конкретно за някого.
По-скоро визирам себе си. Често повтарям на хората да се опитат да се погледнат отстрани, с поледа на околните. Много от тях не могат, много от тях не искат от страх, че няма да им хареса гледката. А има и такива, които знаят какво ще видят, но не им пука.
Е, аз днес ще се опитам да кажа някои неща, които знам за себе си. Ще си спестя суперлативите и ще наблегна точно на онези, премълчаваните. С повечето от тях се опитвам да се преборя. С някои успявам, с друга част май не. Предполагам, така е с всеки.
Няма да ги подреждам по някакъв ред, просто ще записвам всичко, за което се сетя.

- не съм достатъчно висок.

Щеше ми се и аз катоЖоро да имам някой сантиметър в повече... Ама нямам. Дори синът ми е по-висок от мен. Вече.

- нямам зелени очи.

Нямам дори сини! Което считам за основна причина за моята неосъществена кариера на секс символ.

-откакто спрях да пуша(за малко) съм качил ...килорами.

Истината е, че качих 12кг и сега приличам на хамстер, комуто са подарили голяма ябълка. Както знаете, хамстерите, за разлика от кучетата, не си заравят храната за после, а си я складират в бузите.

- много съм нервен.

По-точно(но не и по-лесно) е да се каже сприхав. Лесно се паля, бързо избухвам, често за глупости. В много моменти съм нетърпим и благодаря на близките ми хора, че пренебрегват този fuckТ, заради мен.

- говоря на диалект

За разлика от книжовният език, който ползвам, когато пиша, в ежедневието съм обикновен хасковски селяк. Много ми се иска да се оправдая със средата, но не би било честно. Сестра ми също живе тук, но това не и пречи да говори като човек.
Също така, много ми се иска да кажа, че се старая да се поправя. Но ще излъжа - опитвам се, но не се старая.

-напоследък псувам. Много.

Псувам и то като каруцар. Много често псувам непознати хора, нарушаващи ЗДП, използвайки думи, които чувайки на запис, ме карат да потъвам в земята от срам. Боря се с това.

- прекалено строг съм към децата си.

Това е, защото искам да станат най-напред "хора" и след това "успели". Много помага ако се гордеят със себе си, особено ако има защо.

- измързелявам.

Всъщност, не ме мързи да свърша нещо, ако го започна. Но напоследък ме домързява ме да го започна. Работя по въпроса. Жена ми ми помага.

- станал съм егоист.

Прекарвам всяка неделя, отивайки на риба, вместо да използвам времето, за да бъда със семейството си. При все, че оценявам колко малко време ми остава, преди децата ми да станат напълно самостоятелни. Вземам мерки.

- харесвам предимно старите неща.

Жените са единственото изключение от това иначе желязно правило. Но обожавам старата музика(предимно рок и блус), старите филми, старите нрави и не на последно място - старите коли. Имам три - две по на двадесет + години и една на петнадесет. Тази, последната не я харесвам. Бях решил без снимки, но не мога да се въздържа. Мечтая за това:


- заядлив съм.

Специалността ми са подхвърлените немарливо пиперливи забежки. Много съм силен там. Та чак досаден. За да ми се връща тъпкано обаче, синът ми върви по моите стъпки с по-големи от моите крачки и напоследък "ме бие с моите камъни по моята глава".

- пия редовно

Е, не пия много, 50-130г на вечер. Но всяка вечер. Не се напивам, а и когато го правя, нямам тежко пиянство - отивам и си лягам.

- не обичам гости.

У нас по правило идват само хора, които не се чувстват на гости. "Наши хора". По същата причина не обичам да ходя на гости - ходя само там, където не се чувствам гостенин.

- мразя оправданията

Което прави разговорите с мен трудни. Вярвам в принципа, че ако човек иска да свърши работа, ще намери начин. А ако не иска, ще намери оправдание.

Тук смятам да затварям списъка, позовавайки се на петата поправка на американската конституция, даваща право да не свидетелстваме срещу себе си. Предполагам съм казал достатъчно и на базата на новоизнесените данни, много от Вас няма да ми предложат брак. За което им благодаря. На останалите - отговорът ми е "Не!". Вече имам един брак и това, което научих от него е - да сядам при възможност на ъгъла на масата и да се навирам в метящите по центъра циганки, та белким никой не ме вземе в следващите седем(или девет) години.
Засега помага.
петък, 24 април 2009 г.
Чувал бях, че депресията се лекувала с shopping-терапия. Да, но не бях пробвал. Вчера реших да проверя наистина ли съм в депресия. Ако терапията помогне, значи наистина е имало нещо такова.
Ако не помогне - вероятно ще изпадна в депресия като се прибера и "ударя чертата". Резултатите са налице:
Новите ми воблери:

Новият ми рутер:

Новата ми шапка:

До тук с показването на покупките. Е, има още някои дреболии, дето радват, но за тях тях няма да споменавам. Че току виж, булката погледнала тука. И после ще трябва да купувам я обувки, я някаква дрешка, я нещо друго(супер наложително). От което ще изпадна в депресия отново, после пак ще я лекувам така... И въобще, влиза се в един порочен кръг, от който няма измъкване. Много хора са се плъзали по тази опасно наклонена плоскост и само малцина от тях са успявали да се разминат с дъното.
Ейййй, ама как боравя само с геометрията, а? "Кръг", "плоскост", "влиза-излиза"...
Е, то всичкото не е баш геометрия, но пък боравенето...
А, бе, дрънкам си ги днес с ушите...само глупости ми са в главата.
Което иде да покаже, че вече съм си аз. Или по-скоро "ние". Аз и моят въображаем приятел Евлоги. И нашето морско свинче Караманчо, което е с разстройство. Тежко душевно разстройство - мисли се пингвин, а всички знаят, че е лебед.
Както и да е.
"Всичко ще се оправи. Важното е младите да се обичат. Ние ще помагаме с каквото можем от село."
Не, не съм се напушил. Нито съм пил, каквото и да било. Просто ми е готино. Даже май повече, отколкото трябва. Я да ида и да върна шапката...
сряда, 22 април 2009 г.

#39 Тъжен



Има дни, в които се събуждаш с някакво безпричинно безпокойство. Сякаш нещо много важно, което трябвало да бъде свършено вчера, не е било свършено. А днес е късно.
Сякаш нещо неприятно предстои и тягостното очакване е достигнало своята кулминационна точка и не ти дава да дишаш. Като сумист, седнал на гърдите ти.
Не ти се гледат хора. Никакви! Ни чужди, ни свои.
Не ти се говори. С никой!
Ако има начин да не отидеш на работа, да се затвориш някъде сам и да тъгуваш. Винаги има за какво. Освен ако не си абсолютно дърво.
Да слушаш музиката, която те прави по-земен и по-човек...
Да си сипеш "Jack" и да се разтопиш.
Да си поплачеш, ако отдавна си забравил как.
Пристъп на депресия? На кого му пука...
Утре пак ще си със задачите, проблемите, приятелите, усмивките, децата, жената, мечтите, колата, работата, колегите, нервите, съседите и целия останал свят.
Но днес! Днес си само ти.
Мда. Има такива дни.

петък, 17 април 2009 г.

С малко закъснение(понеже не гледам телевизия и гледам да не общувам много-много с непознати) научих за предстоящото голямо земетресение в Хасково. За трите разрушителни труса и за точния им час. В тази връзка ми хрумна идея за нов виц:

"Ти какво ще правиш между втория и третия трус? Да идем да пием по едно кафе, че много време - четири часа са това..."

Защо пиша това?
Защото съм искрено изненадан как хора, които смятам за интелигентни и начетени са се поддали на масовата психоза и са притеснени. Притеснени до толкова, че да започнат разни противоземетръсни приготовления - застраховка на имот, застраховка "Живот", консерви храна и вода, планове за лична евакуация. Ужас!
Това май ще е единствената неделя, в която няма да отида за риба, въпреки че забраната влиза в сила от 21.04.2009. Ще си остана в града, за да не изглежда сякаш съм избягал. Очертава безкрайно тъпа неделя, защото много хора ще са си по селата(който ги има), къде заради празника, къде заради апокалипсиса. Няма да се сбере и отбора, та да се постреляме малко. Работата отива на "ши видим", което най-често води до битов алкохолизъм.
Е, вярно. Шансовете ми са малки, но земетресение може да има, наистина. И трусовете няма да чак разрушителни. Но както казах на Майк, ако се навие съседката, горе-долу до трета степен по Рихтер ще го докарам. И епицентъра мога да предскажа. Макар, че сега като се замисля, по-скоро оня лаик Лещански ще докара истинско земетресение, отколкото съседката да МЕ усмихне...
Както и да е. "Поживём - увидим". Стават понякога чудеса. Може пък...
Я аз за по-сигурно да ида да я питам пак, да не взема да изпусна "чудото". Че после знае ли човек...още петна'йси години чакане...




снимка: Николай Николов
понеделник, 13 април 2009 г.
С термина "активна почивка" може да се опише съвсем накратко изминалата седмица.
За да не разтягам излишно, само ще изброя по-важните неща.
Два дни от същата тази седмица никой не ми се обади по работа. Предвид работата ми, това е добре. На мен основно ми звънят за повреди. Лентяйствах.
Избягах в работен ден(!) на риба - на Ивайловград. Никой не ми се обади. Отново!
В събота се събра почти целия ни отбор и си спретнахме лека тренировка. Просто за излизане от зимната летаргия.
Веднага след играта изфучах за Пловдив, където се срещнах с едни хора, с които се знаем от доста време, но които до сега не бях виждал. Въпреки моите притеснения(съдейки по себе си), те излязоха супер приятни типове(и типки) и на живо. Останах очарован от погледа на Ася, усмивката на Хриси и непринуденото, по детски приятелско отношение на Алекс. За мъжете в групата няма да говоря в този стил, за да не стават грешки. За тях с две думи - свестни момчета. От старата школа. Понеже не пиЕХ, се наложи да си тръгна по-рано и да изпусна голяма част от купона. Но другия път ще наваксам, обещавам! Апропо, ЧРД, Съни!
В неделя, както всички вече знаем, бях на риба. Тъй като рибата още не се събудила, в началото на деня, та чак до към средата му, з се занимавах с щракане. Резултатът е тук.
Във втората част на деня, заради опасения, че това може би е последнатани неделя преди забраната за риболов, отидохме на още един гьол, където се отчетохме с някаква риба. За отбелязване е само един кефал(под кило), който се излъга да дойде при мен. Всичката риба бе занесена и пусната в друг водоем, който старателно зарибяваме за стръв. В края на деня ме подсетиха и за едно любимо парче, което бях позабравил:

Чуден ден!
Чудна седмица!