вторник, 30 март 2010 г.

№72 Сън




Представете една голя-я-я-яма равнина – до където Ви стига погледа, все е трева. Е, не е равна като като тепсия, има малки хълмчета, още по-малки вдлъбнатинки тук-там...
Но няма синори. Никъде. И е зелена – едно голямо зелено море, полюшвано от вятъра.
А сега вижте детето. Зелените вълни почти го скриват от погледа ни за миг и само златната му коса от време на време изскача над тях.
А очите му? Ах, очите му... Те са много бледо сиви, когато погледне небето, почти зелени, когато отразяват тревата и някак странно жълто-кафяви, когато срещнат погледа ни. Задават безброй въпроси, които устата не смогва да изрече, носят отговорите на куп още незададени въпроси и най-важното - излъчват щастие.
Детето тича, пада, става, гони нещо свое си и размахва ръце, за да го хване, а вятърът донася до нас онзи неподправен, чист детски смях, който ни кара да се усмихваме неволно.


Това дете съм аз. И тревата не е точно трева, а е жито. Високо е цял бой, защото аз съм малък и то ме покрива. На тати дланта е голяма, колкото тавата за кекс, той е толкова силен, че може да ме вдигне и само с една ръка, а на мама целувката сутрин е най-нежното докосване, заради което се преструвам, че спя, докато тя ме усети. Сестра ми е само едно сладко бебе, което обаче много плаче, а светът е прекрасен.
Да, светът е прекрасен!









снимка:palousepanorama.com
  1. Сънят ти е прекрасен!
    А аз моите сънища вече няма да ги споделям, че взеха да страдат много невинни...
    :)

  2. Сън спомен е, нали. Такива сънища пожелавам на всеки - и пораснал и малък. :)

  3. Красив сън. По истински от реалноста изглежда.

  4. Ех... Докосва. Благодаря!

  5. невероятно е... никога не съм се сънувала по тоя начин, нито преди (като същинско дете), нито сега. мисля си обаче, че щом сънуваш нещата приятни, значи в момента детето у теб е доволно. нали?

Публикуване на коментар