петък, 5 септември 2008 г.

#7 (ОНОВА)*5

* * *

Сара пътуваше вече трети ден, следвайки повика на сърцето си. Бе спирала само два пъти. Веднъж, за да долее бензин и сега, за да дремне малко. Странно, но въпреки всичките тези часове на волана, сънят не идваше. Лежеше в голямото, раздрънкано легло на някакъв крайпътен мотел, зяпнала тавана в нещо като унес. Пред очите и се сменяха картина след картина, толкова истински, толкова реални... Плъзна бавно ръката си и разроши палавите косъмчета, щръкнали във всички посоки – гордееше се с мустаците си, но понякога и пречеха да диша. Тя се пресегна, взе от тоалетката четката и започна нежно да ги сресва, вадейки по-дългите от носа си. Мисълта за Него караше тялото и да потръпва и я водеше по вече утъпкания път на отдавна забравено удоволствие.Той я бе извадил от еднообразието на сивия, селски делник. Бе я събудил за нов живот. Бе и показал цял един нов свят, изпълнен с трепет и вълнение. И тя му бе благодарна за това. В началото и се стори твърде малък, а всъщност се оказа много по-голям, отколкото на Пиер и вършеше прекрасна работа. Поне докато му свършиха батериите. Разрови чантата и го намери. Е, не рови дълго – той винаги стоеше най-отгоре. Извади го и го погали леко. Присъствието му винаги я успокояваше и я караше да се чувства силна. Беше му купила нови батерии от онези, скъпите, и бе избърсала праха. Погрижи се за него така, както той се грижеше за нея всеки път, носейки облекчение и наслада в дългите, самотни нощи. Сега щеше да го включи отново и то точно навреме. Развълнувана, тя натисна копчето – разнесе познатия глас на водещия: “Вие сте с любимото си радио, “Гласът на юга”, часът е точно три, здравейте!”. Сара се отпусна на възглавницата – стаята започна да губи бавно очертанията си, времето вече не се разпореждаше тук – тя бавно потъна в спомените си: Караше на трета през вече узрялата царевица, надхвърлила човешки бой. Моторът ревеше радостно, чертаейки път през зеленото море. Не път, а магистрала с шест платна. Листа и цели махалки я шибаха весело през лицето, докато изпълняваше леки акробатични номера: двойно задно салто без отскок и троен аксел, стъпила на кормилото…Сърцето и пееше, душата и се смееше. Беше прецакала тъпото копеле, яхвайки “Харлей”-а в момента, в който той влезе в тоалетната. Сега щеше да се повози. Ах, как щеше да се повози! Тогава…я връхлетя онзи луд с комбайна. Засече я от ляво, принуждавайки я да излезе на асфалта. Явно беше луд, защото ръкомахаше нещо и най-вероятно крещеше, съдейки по гримасите му. Пък и какво търсеше тук, насред огромния блок узряла царевица?!
Събуди се стресната и дезориентирана. Не знаеше колко време е спала, трябваха и няколко секунди да си спомни къде е и коя е...Радиото мъркаше някаква сълзливо-сополива балада, часовникът до леглото и показваше седем и десет и тя реши, че е време за лека следобедна закуска. Стана, изми се със студена вода и надникна в огромния куфар, който побираше целия и багаж. Яйцата, пътуващи в една торба, точно под менгемето, не бяха съвсем цели и принудена от обстоятелствата, тя реши този път да не ги вари, а да си приготви омлет. Не си спомняше точно колко яйца беше взела - осемнадесет или двадесет и две. Затова, за по-сигурно, сложи в омлета и около две кила бекон, нарязан на филийки, дебели не повече от три сантиметра. Настърга сиренето и заля цялото нещо с пържено масло. Вече можеше да сяда.
Храненето и носеше невероятно удоволствие, успокояваше я и и вдъхваше онази увереност, която напоследък като че ли малко и се губеше.
Другата и голяма страст беше музиката. Тя я откри с появата първия грамофон в градчето им. Изваден на показ на една веранда, съндъкът не млъкваше до късно вечерта, събирайки младата дамска аудитория. Имаше само две плочи, но това не пречеше на момичетата да стоят там по цял ден. Сара обикновено странеше от тях, защото баща и не и разрешаваше да ги бие, но запленена от магията на музиката, тя пренебрегна забраната му и ги натъркаля като лимонадени шишета по улицата.
Опитите и да пее в стария хамбар не бяха силно насърчавани.Не и след като конят им се самоуби по такъв нелеп начин. Джиндър, расовият им жребец, започна да си удря главата в стената и не спря, дори след като тя спря да пее. Ветеринарят каза на баща и, че не е виждал по-голяма касапница от Виетнамската война насам и прокле шофьора, който явно беше минал през главата на клетото добиче с големия си, лъскав камион.
Сара не се отчая и започна да заделя парите, които и даваше баща и от време на време. Така си купи първия тромбон. Седмица след това съседите от цялата околия събраха пари и и подариха прекрасна китара. Само и само да не се упражнява повече на тромбона. “Фендер”-а беше малко старичък и доста очукан, но това само му придаваше допълнителен чар. Освен това вадеше невероятен звук. Който всички веднага оцениха по достойнство. Набързо се обсъди идеята дали не е било по-добре да и подарят устна хармоника, но това вече нямаше никакво значение. Сара беше влюбена в китарата си и не я оставяше нито за миг. Често, репетирайки, забравяше да се нахрани или да си легне. Заспиваше, прегърнала я с две ръце, сякаш да я опази от лоши очи.
Още на втората година разбра за нотите. Не разбра всичко, но и от малкото което разбра и стана ясно, че не са създадени за нея.
  1. Браво бе, човек!! Тия дни не е лесно да ме накара човек да се смея или да коментирам (иначе по-новата част я четох вече през рийдъра, но исках да се запозная и тази и тогава да си кажа), но без всякви четки ти казвам - давай нататък и още!! Даже бих загатнала, без да съм нахална де, да понамалиш рибата (и без тва я забраняват) и стрелбите за сметка на писането. Харесва ми наистина; частта за мустаците и за радиото (честно, наистина се вързах, на това, на което си целял да се връзват читателите:))) ) ми е любимата. Айде успех и - още!!

  2. И нали като има нови неща, ще ги слагаш...

  3. Е, то след това почти няма.

Публикуване на коментар