Госпожица Флитуърт открехна вратата.
— Какво има? — сопна се недоверчиво.
— Водим Бил Порталски, госпожице Флитуърт.
Тя отвори по-широко.
— Да не го сполетя нещо?
Двамата мъже влязоха непохватно, опитвайки се да крепят фигурата помежду им, по-висока поне с една стъпка. Тя вдигна глава и погледна мътно госпожица Флитуърт.
— Не знам какво го прихвана — сякаш се оправдаваше Дук Потурите.
— Като се развихри, няма спиране — добави Уилям Чучура. — Изкарва си париците, дето му ги плащате.
— Значи е първият свестен работник по тия земи — установи тя кисело.
— Размахваше косата напред-назад по нивата като пощурял, надпреварваше се с оная джаджа на Нед Симнел. Четирима не смогвахме да връзваме сноповете след него. И едва не задмина машината.
— Сложете го на миндера.
— Рекохме му, че се престарава в тая жега…
Дук въртеше глава, за да провери не се ли подават накити и други съкровища от кухненските шкафове.
Госпожица Флитуърт му се изпречи.
— Не се и съмнявам, че сте му рекли. Много ви благодаря. Знам, че бързате да се приберете по домовете си.
— Ако има с какво да помогнем…
— Знам добре къде живееш, Уилям Чучура. Не си плащаш арендата от пет години. Лека ти нощ.
Изпроводи ги до вратата и я затръшна. После се обърна начумерена.
— Какви ги вършиш, господин така наречения Бил Порталски?
— УМОРИХ СЕ, НО МАШИНАТА НЕ СПИРА. — Бил Порталски се хвана за черепа. — А ЧУЧУРА МИ ДАДЕ НА ШЕГА ПИТИЕ ОТ ФЕРМЕНТИРАЛ ЯБЪЛКОВ СОК И СЕГА СЕ ЧУВСТВАМ БОЛЕН.
— Няма нищо чудно. Той вари тая ракия нейде из гората. А ябълките дори не са половината от всичко, което слага в казана.
— НИКОГА ДО ДНЕС НЕ СЪМ СЕ УМОРЯВАЛ, НИТО МИ Е ПРИЗЛЯВАЛО.
— И туй е част от живота.
— КАК Я ПОНАСЯТ ХОРАТА?
— Е, ферментиралият ябълков сок помага от време на време.
Бил Порталски седеше и мрачно зяпаше пода.
— НО НИЕ ОЖЪНАХМЕ НАШАТА НИВА. — В гласа му се прокрадна задоволство, след миг отново притисна длани до черепа си. — АААХ!
Госпожица Флитуърт излезе, заскърца с помпата отвън и след малко се върна с мокра кърпа и чаша вода.
— ВЪТРЕ ИМА ПОПОВА ЛЪЖИЧКА!
— Значи водата е прясна — заяви госпожица Флитуърт[1], извади поповата лъжичка и я пусна на пода, където съществото се завря в най-близката цепнатина.
Бил Порталски понечи да стане.
— ВЕЧЕ НЕ СЕ ИЗНЕНАДВАМ МНОГО, ЧЕ НЯКОИ ХОРА ИСКАТ ДА УМРАТ. ЧУВАЛ СЪМ ЗА БОЛКАТА И МЪКАТА, НО ДОСЕГА НЕ РАЗБИРАХ ДОБРЕ ЗНАЧЕНИЕТО НА ТЕЗИ ДУМИ.
Госпожица Флитуърт се взираше през прашния прозорец. Облаците, трупали се цял следобед, надвисваха над хълмовете — сивкави, но и със застрашителен жълт оттенък.Задухът стягаше като менгеме.
— Голяма буря се задава.
— ЩЕ СЪСИПЕ ЛИ РЕКОЛТАТА, КОЯТО СЪБРАХ?
— Не. После всичко ще изсъхне.
— КАК Е ДЕТЕТО?
Бил Порталски разтвори пръсти. Госпожица Флитуърт изви питащо вежди. Златният часовник се появи на дланта му и в горната половина нямаше почти нищо. Животомерът ту се мяркаше, ту избледняваше.
— Как го взе? Нали е в горната стая! Тя го стискаше толкова силно…
— ОЩЕ ГО ДЪРЖИ. НО В СЪЩОТО ВРЕМЕ Е ТУК. ИЛИ КЪДЕТО ЩЕ ДА Е. В КРАЯ НА КРАИЩАТА ЧАСОВНИКЪТ Е САМО МЕТАФОРА.
— Онуй, което тя стиска, ми се видя доста истинско.
— АКО НЕЩО Е МЕТАФОРА, КАКВО ПРЕЧИ ДА Е ИСТИНСКО?
Госпожица Флитуърт долавяше слаб екот в гласа му, сякаш двама души изричаха думите в почти пълно съзвучие.
— Колко ти остава?
— БРОЕНИ ЧАСОВЕ.
— А какво стана с косата?
— ДАДОХ НА КОВАЧА НАЙ-ТОЧНИ УКАЗАНИЯ.
Тя се понамръщи.
— Не мога да кажа, че младият Симнел е лошо момче, но сигурен ли си, че ще те послуша? Твърде много искаш от човек с неговия занаят — да унищожи такова сечиво…
— НЯМАХ ИЗБОР. МАЛКАТА ПЕЩ ТУК НЯМАШЕ ДА СВЪРШИ РАБОТА.
— Страховито остра коса, няма спор.
— ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ МОЖЕ БИ НЕ Е ДОСТАТЪЧНО ОСТРА.
— Никой ли не опита същото срещу теб?
— НАЛИ ИМА ПОГОВОРКА „НЕ МОЖЕШ ДА ОТНЕСЕШ НИЩО СЪС СЕБЕ СИ“?
— Има.
— НО КОЛКО ЛИ ХОРА ДОСЕГА НАИСТИНА СА БИЛИ УБЕДЕНИ В ТОВА?
— Веднъж прочетох — спомни си госпожица Флитуърт — за разни езически царе в пустинята, които си издигали грамадански пирамиди и слагали какво ли не вътре. Дори кораби. Дори момичета по прозрачни панталонки и две капачета отпред. Само не ми казвай, че са постъпвали както е редно.
— НИКОГА НЕ СЪМ ЗНАЕЛ КОЕ Е РЕДНО И КОЕ НЕ — призна Бил Порталски. — НЕ ЗНАМ ИМА ЛИ ДОБРО И ЗЛО. ПРОСТО СА РАЗЛИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ.
— Ами! — възрази тя. — Доброто си е добро, злото си е зло. Възпитана съм да правя разлика.
— ТАКОВА ВЪЗПИТАНИЕ ЛИ ДАВА ЕДИН КОНТРАБАНДИСТ?
— Нищо лошо няма в контрабандата!
— САМО СЕ ОПИТВАМ ДА ИЗТЪКНА, ЧЕ НЯКОИ ХОРА СА УБЕДЕНИ В ОБРАТНОТО.
— Тяхното мнение не се брои!
— НО…
Някъде из хълмовете удари мълния. Гръмотевицата разлюля къщата. Две-три тухли от комина рухнаха в огнището. После прозорците се разтресоха от безмилостни удари.
Бил Порталски прекрачи към вратата и я отвори широко.
Парчета градушка колкото кокоши яйца отскачаха от прага и трополяха по пода на кухнята.
— О, МЕЛОДРАМА…
— Дяволите да го вземат! — Госпожица Флитуърт се шмугна под ръката му. — Тоя пък вятър откъде се взе?!
— НЕ Е ЛИ ОТ НЕБЕТО? — отвърна Бил Порталски, изненадан от внезапната й възбуда.
— Идвай с мен!
Тя нахълта обратно в кухнята и порови в шкафа за фенер и кибрит.
— НАЛИ КАЗАХТЕ, ЧЕ ЩЕ ИЗСЪХНЕ?
— Да, след обикновена буря. Но тази хала ще съсипе ожънатото! Сутринта има да събираме зърно по зърно!
Припряно запали свещта във фенера и хукна.
Бил Порталски се взря в бурята. Свирепият вятър подмяташе стръкове.
— ЩЕ Я СЪСИПЕ ЛИ? МОЯТА РЕКОЛТА? — Той се наежи. — МАМКА МУ!

Тери Пратчет
"Жътварят"
Издание:
ИК „Вузев“ — „Aрхонт-B“ ООД, 2002