сряда, 29 юли 2009 г.

#50 Антракт

Преди единадесет месеца разпънах шатрата на това място. Беше просто място - пусто, празно, насред нищото. Нямаше никого и единиците, които минаваха оттук, бързо се изнасяха, разбрали забудата си. Мен това място ме устройваше, защото блогът беше създаден заради моментите, в които ми се иска да крещя, да чупя, да стрелям по хора(мразя оръжията) или просто да се "изрева" на някого.
С времето нещата се промениха. Дойдоха хора, предимно хубави хора, а и аз се разходих и се запознах със съседите. И така, малко по малко, шубраците се превърнаха в добре подрязан чемшир, пещерата стана много уютна малка къщичка, пълна с приятели и съседи, пътеките станаха чисти улички с кестени по тротоарите, и като цяло стана предпочитаното ми място за отдих. Тих и закътан квартал, населен(предимно) с мечтатели. Благодаря Ви.
Но.
Днес, когато отново имам нужда да крещя, да ритам стената, да удрям, да руша и да вия срещу луната, откривам, че тук вече не мога. Едно е да натовариш някой непознат с проблемите си, а съвсем друго е приятелите си. Те идват да те видят, да се посмеете заедно на това или онова, и никой не иска(а и не е заслужил) парче от твоята болка.
Ето защо известно време няма да Ви досаждам.
Обещавам да съм на линия в най-кратки срокове.
Сполай Ви.