Дъждът валеше мудно, единствено по задължение. Улуците работеха на минимална мощност и въобще , денят сякаш се чудеше дали да започне. Мърлов се размърда в леглото и се протегна. В стаята беше сумрачно заради спуснатите щори, но въпреки това той различи празната бутилка на пода. Смътни спомени от изминалата нощ си проправяха път. Трудно. Спомени за бутилката “Джак” купена на път за в къщи от магазинчето на ъгъла. За това как се прибра и седна да пие – бавно и методично, до припадък. Спомни си всичко, или по-точно почти всичко освен едно – причината, поради която го направи. Имаше нещо, нещо голямо, нещо много важно, но какво бе то – нямаше никаква представа. Спомни си какво бе сънувал – тежките , напрегнати сънища на човек с много грижи. Сънува огромно поле и хиляди овце , които непрестанно трябваше да брои , за да не загуби някоя. “ Защо пък овце?” – не намери отговор. Не логичен , а никакъв. Реши, че е време да стане и да свърши малко работа. Изправи се рязко в леглото и незабавно се върна при овцете. След пет - шест минути , отново в съзнание , с прецизните движения на сапьор , седна в леглото и се опита да измисли план за превземането на хладилника и пленяването на онези две студени, вражески настроени бири. Отне му около десет минути, но сега вече, с бира в ръка можеше да разсъждава трезво.
Вчера сутринта беше излязъл по обичайното време и по обичайния начин бе отишъл на обичайното си работно място. а именно : на покрива на хотел “ Интернационал”. По обичайния път си взе обичайния вестник и обичайния хот-дог и по обичайния начин наруга поредния таксиметров шофьор, опитал се да го прегази. Обичайната му работа се състоеше в обичайно наблюдение на обичайните уреди, следящи изправността на асансьорите. Които също бяха съвсем обичайни. Нищо необичайно. С изключение на хеликоптера, който падна на покрива му в 11,37 часа и се взриви много ефектно, според него. Той се замисли дали има някаква връзка между тази случка и днешното му полупрофесионално главоболие, но не откри дори намек за такава. Дори металният куфар, който изхвърлиха миг преди взрива и който той прибра преди да дойдат пожарникарите, едва ли имаше нещо общо. Просто обикновен метален куфар. Пълен с пачки от чисто нови стодоларови банкноти, както се оказа, около 3 милиона. Нито беше в едрите, дебеловрати мъже, приличащи на гардероби, които се появиха от нищото и оглеждаха всекиго и всичко, сякаш търсеха нещо. Продължи да се чуди и докато си приготвяше закуската. Някъде към края на втората порция яйца с бекон на врата се почука. Вилицата му замръзна във въздуха – нямаше приятели и не очакваше никого. Почука се повторно, този път по-настойчиво. При третото “ почукване” , ритниците по вратата, явно, бяха някакъв вид бонус. Съвсем тихо, с котешка стъпка, той заотстъпва към прозореца. Пистолетът не беше на кръста му . . . понеже той нямаше пистолет. Не беше ченге, а асансьорен техник. Прескочи през прозореца в момента, в който вратата поддаде. “Нещо за пране?” – попита камериерката от прага, но забързан по задната стълба, той не я чу.
Две минути по-късно се катереше обратно по същата тази стълба, съпроводен от подсвиркванията и закачките на минувачите по улицата. Беше само по гащи, при това на маргаритки. Надникна в стаята за миг, после погледна по-смело и накрая застана на прозореца с възможно най-заплашителния вид, на който бе способен. Нямаше никой. Влезе и разгледа пораженията: с ужас откри , че камериерката беше прибрала всичките му дрехи и спалното бельо. За пране. Нищичко за обличане, дори нямаше с какво да се наметне. Реши да импровизира, но празнотата не му даде никакъв шанс. Паниката влезе в стаята с тихи стъпки и го потърси с поглед. Трябваше да има начин да се оправи с това, не можеше да е толкова зле. Всъщност се оказа много по-зле, когато в рамката на вратата застана мустакатия и едноок домоуправител Родни. Родни приличаше на закоравял пандизчия и Мърлов вярваше, че е такъв. Сигурно полицията в поне шест щата го издирваше. Даже дори в седем.
При вида на голия Мърлов, Родни, все още стресиран от шума на падналата врата, припадна. “ Не можеш да ме заблудиш” – Мърлов се приближи с бавни стъпки, като по пътя извади изпод дюшека си стик № 8. Родни все още не мърдаше, но за да е по-сигурно той го млатна нежно по темето. След като се увери, че Родни няма нищо против или поне не го каза, Мърлов се зае да го съблича. Почти беше готов, когато от асансьора излезе Гертруде – стара мома, възпитана в манастир, с възгледи за живота по-строги от тези на инквизицията. При вида на двамата полуголи мъже, единият събличащ другия, тя се шокира. Но само миг по-късно мълвейки, вероятно, някакви клетви, тя бръкна в чантата си и извади от там кука за плетене, голяма колкото копие. Мърлов замъкна с нечовешки усилия припадналия Родни вътре, секунда преди да бъдат пронизани, при което Родни се събуди . Огледа се и възприе само два факта: че е почти гол и че друг гол мъж продължава да го съблича. Обзет от внезапна паника и ужас, той започна да се дърпа, да рита, да хапе, крещейки неистово. Успя да се отскубне и се изстреля през вратата. Където Гертруде го наниза като шиш за барбекюто си. В изненадата си, Родни не можа да осъзнае докрай фактите и продължи да тича по коридора. Шишът стърчеше по равно и от двете му страни. Почти достигнал стълбището, реалността го настигна и той се строполи мъртъв.
Тогава се чу воят на сирените. Явно някой по-съвестен беше извикал полицията веднага, защото първата кола вече спираше пред сградата. Мърлов, с дрехите на Родни в ръка, се придвижваше на вън по, общо взето, най-прекия до там път – шахтата за смет. “Придвижването” представляваше безконтролно падане в стил “ метеорит”. След “сблъсъка” постоя малко в състояние на пълна медитация, после започна да си припомня бавно кой е, къде е и кога е. И тогава хукна. След пет метра спря и започна нервно да се облича. Което му помогна да падне, при това два пъти. В крайна сметка, вече облечен, той излезе от сградата и пресече улицата със спокойната походка на тото-милионер. Влезе в кафето отсреща, поръча си и седна да погледа суматохата наоколо. “ К’во ста’а, мъжки?” – опита да докара говора на местните. “ Баба ти е “мъжки”!” – с глас на стар рокер му отвърна сервитьорката и продължи да зяпа на вън. А на вън беше дошъл РЕДЪТ, с главно Р, Д и Т. И други главни буквички. Виеха сирени, мигаха сини светлини, тичаха хора и прочее полицейски глупости. Шоу за минувачите, храна за пресата и някакво оправдание за никаквите резултати. Почти винаги. Мърлов си изпи кафето, остави дребни и тръгна. Тръгна, без да знае къде отива и без план за бъдещето. Дори за най-близкото. А то, бъдещето му, онова, най-близкото, се заби челно в него. Още на ъгъла. Беше като катастрофа на магистралата. С много жертви.