Сара беше скромно момиче от малко провинциално градче – Аско или Хаско, някъде в южните щати. Беше тиха, смирена и възпитана млада дама, поне докато навърши деветнадесет. Тогава в живота и се втурна Пиер. Да, не ”влезе”, а се “втурна” в него – също както каубоите от старите уестърни влизаха с ритник в бара. Пиер не беше французин, нито имаше нещо френско в себе си. Е, почти нищо, усмихна се тя, но затова научи по-късно…Пи-еР беше съкращение от Питър Райли – един бяс, обут в стари дънки и тениска с надпис:”Спрете войната”, която изглеждаше толкова…толкова...автентична, че навяваше асоциации за Първата световна. Беше на двадесет и пет-шест, но изглеждаше сякаш цял живот ще е на толкова. Висок, русоляв, синеок – качен на огромния си “Харлей”, той беше в състояние да накара всяка жена, нямаща проблеми със зрението, да се обърне и да го загледа. А Сара виждаше прекрасно. И гледаше в подходящата посока…Така Пиер остана да поработи в сервиза на баща и. Бяха шеметни дни – всичко, за което си мечтае едно момиче и още хиляди неща, за които дори не мечтаеше… Тя потръпна при спомена за малкия вир, скрит от върбите, за топката в стомаха си при първото им усамотяване. Толкова много любов! Спомни си как за пръв път прекара ръка по тялото му – беше като да погалиш змия: огромния резервоар бе гладък и хладен, с мирис на бензин, неприлично голямата седалка и лъскавите капли...”
А и тези грамадни цилиндри, толкова изпъчени, толкова ръбести и …О, Боже!”
Е, и Пиер беше там, но тя не му се сърдеше – все пак моторът си беше негов. Позволяваше му да се размотава наоколо и не му обръщаше внимание, стига да не и пречеше. Тя продължи да се бръсне зареяла поглед в огледалото, сякаш виждаше всичко това отново там. Спомените от тези дни винаги предизвикваха у нея смесени чувства. Онзи див екстаз, който изпитваше всеки път сядайки върху него се помрачаваше донякъде от присъствието на Пиер. Но с време то тя се научи да го игнорира дотолкова, че забеляза бременността си едва в седмия месец. Него отдавна го нямаше – бе излязъл за цигари преди около месец, но явно в околността бяха свършили. Сара изкара лека бременност и роди в края на май прекрасно малко момченце. Избраха му звучното име: Рупрехт. Въпреки, че на самотните майки не се гледаше с добро око и въпреки шушуканията и подмятанията зад гърба и, тя задържа детето. “Какво като е негърче?!” – казваше баща и – “Нали не лае!”.
С въздишка изплакна бръснача и погледна новите си бакенбарди –“Елвис да го духа!”. От огледалото я гледаше точно копие на Леми Килмистер, най-нежният глас, който някога бе чувала. След онзи “Харлей”, естествено. Доволна от себе си, тя извади дочената си пола и я навлече направо върху работния гащеризон. “Идвам, копелета!”. Вълненият шал и строителната каска на главата довършиха тоалета и. На масата в кухнята бе оставила бележка за баща си: “Може да закъснея.Не ме чакайте за вечеря!”- същата, която намериха след Пиер. Раздрънкания пикап изрева жестоко и отпраши към залеза, вдигай купища прах след себе си.
Романтиката си беше тръгнала…
* * *