* * *

Мърлов отвори очи и първото, което видя бе прекрасното, синьо небе над себе си. Не направи грешката да става веднага, не и преди да е разбрал какво става. Абсолютно беше сигурен, че е завил след, а не преди ъгъла. Тоест, след като сградата беше свършила. Тогава в какво се бе блъснал? “Какво”-то измести синьото от погледа му, запълвайки го с грозота и зловоние.
- Здрасти, миличък!- Кошмарът стана триизмерен. Не можеше да има толкова …каквото и да беше това... събрано на едно място. “Ужас!”.”Ужас!”. Думата, която търсеше толкова усилено, сега заместваше всяка друга дума в изречението, чак до точката! Изправиха го на крака с рязко движение, от което пак му се зави свят. Насили се да погледне “онова нещо” отново. Не беше сън – пред него стоеше 130 килограмова слоница, облечена в черно, с толкова невероятно черен цвят на кожата, доказващ, че и черното може да бъде очернено. И то много. Всичките и зъби, на брой не повече от пет, бяха извадени навън от широко отворената, явно, уста и вероятно това беше положението им за усмивка. Мърлов още не знаеше дали тя го вижда, защото очите и, всяко за себе си, подобно на хамелеон гледаха от двете му страни. Явно го виждаше, защото го сграбчи и с бойния вик “ - Сльъдууър!” му отпера такава яка целувка, че той веднага позна и чесъна и чилито, с които беше прекалила на вечеря. Почти задушен и отровен, той усети как краката му отново омекват. Но при мисълта за евентуално изкуствено дишане и други, Бог знае какви, животоспасяващи операции, той се стегна. В отчаян опит да се спаси, Мърлов напрегна цялата си воля, всеки мускул, всеки нерв… И всичко, което успя да изстиска от себе си беше само едно жално: “Моля Ви! Искам да си ходя.”
- Мама е тук, детето ми! – жадно облиза устни слоницата и го обгърна майчински. При което забучи главата му в огромните си, приличащи на балони, гърди толкова страстно, че той загуби съзнание отново.
Събуди се с вик, инстинктивно закрил лицето си с ръце. Спазмите, които още получаваше, се дължаха предимно на богатата му фантазия – живописни видения от ада, толкова истински, че му се наложи да се ощипе, за да провери дали не сънува.
- Виждам, че вече сте с нас. – гласът беше мек и успокояващ – а както чувам, вече сте се запознали и с нашата мъничка Даръл, ха-ха. Казвам се доктор Зорки, а Вие сте в църквата ”Пресветата Дева Закрилница”, на ъгъла на “Шейсет и трета” и “Осмо авеню”. Вече сте в добри ръце, ха-ха-ха, ако мога така да се изразя. Как се чувствате?
“Стъпкан!” беше единственото, което можеше да опише състоянието му, но каза:
- Даръл ли, докторе??? Да не би да имате предвид “Дабъл”(Double)?
- Не се сърдете, млади човече.Та тя Ви спаси живота!
“Да. След като почти ми го отне”- помисли си Мърлов.
- Донесе Ви до тук на ръце, като бебе! Бяхте много зле! Да не Ви е ударила кола?
- По-скоро камион. – Той се усмихна вяло. – Мога ли да получа нещо за пиене?
- Водата е на масата до Вас.
- После ще се измия. Ако може първо да пийна нещо, чисто и без лед. Ледът, както знаете, разваля доброто питие…-беше научил тази истина от баща си – двойно, ако може.
- Но ние сме в Божия дом!!!
- Е, щом е така, нека не е двойно. Но поне да го бива, нали, док? Как беше, ъ-ъ, Зорге или нещо подобно?
- Зорки. Рихард Зорки.
- Добре, добре, както и да е… Докторе, ще мога ли да ходя отново? Имам предвид ако не пия толкова?
- Двигателния Ви апарат ми изглежда съвсем читав…
- Да Ви го продам тогава? Аз ще вървя пеш! А? Моля Ви! Докторе, много съм я закъсал с парите…
Доктор Зорки се огледа, пресегна се и извади от чантата си спринцовка, толкова голяма, че по-скоро приличаше на балистична ракета.
- Сега ще ти олекне, момчето ми…
Нещо в тона му подсказа на Мърлов, че времето за гости е приключило и той с трескав поглед обходи стаята. Голяма червена табела : “БЕЗ ИЗХОД” замига в главата му - освен вратата имаше само едно прозорче, което необиграното око на някой аматьор би взело за амбразура. Той, все пак, предпочете вратата. Изстреля се от леглото с такава скорост, че дори много от собствените му молекули останаха изненадани и трябваше да го догонват. Естествено сбърка. Даръл, цялата преливаща от майчинска загриженост, бе запълнила цялата пролука, влизайки да му донесе топла супа. Повторният сблъсък с нея го съсипа по-скоро психически, отколкото физически. Последното, което мина през ума му преди да отскочи отново за кратка среща с овцете, беше: “ О, не! Мамка му! Мразя супа!”.