петък, 26 септември 2008 г.
Навън вали от два дни. Бавно, напоително, успокояващо.
Сядам. Имам толкова много неща за казване, а не ми се говори. В случая - не ми се пише. Нито за новите сомчета, нито за работата, нито за семейството. Не ми се говори и това е. Времето не е виновно или не е виновно само то. Мога да седя и да зяпам в точка с часове. Май се уморих. От всичко. Искам почивка. И то не просто почивен ден, какъвто за последните три години съм имал само два пъти. И не за отпуска, две-три седмици, а за голяяяма почивка. Тип "пенсия".
Искам да си имам село, където да отида да живея за постоянно. Малка къщика, ама наистина малка - един етаж с две стаи. И санитарен възел. По възможност вътре в къщата. Голяма и висока ограда - никакви социални контакти. Освен Интернет.
Искам да ставам сутрин в пет часа(аз и сега си ставам) и да отивам на близкото гьолче за риба. Хвърлям една плувчица, слагам си столчето и сядам. Хапвам някой сандвич, нахлупвам си шапката и задрямвам. До обед. Ама кълвяло, ама рибата щяла да ми отнесе цялата въдица - все ми е тая, нищо не искам да знам. На обед се прибирам, една малка ракийка(Хаперативче) и хапване. Леека следобедна дрямка, до към четири и пак на гьола. Прибирам се преди здрачаване и сядам на люлеещия се стол да изпратя деня с един малък "Джак".
Хранене.
Сън.
И отново. И отново. И отново.
"И така, до края на света."
В неделя идват децата и водя внуците на гьолчето да ловим риба заедно. Тяхното "дядо" ме кара да се чувствам жив отново. И малко ме натъжава. Защото идват за малко и ще си тръгнат след малко. Но пак ще дойдат...
Не лошо, нали? Не е съсем невъзможно. Или е?
Е, и? Какво пречи да помечтая?
Да, ама не!
Прави ли Ви впечатление, че навсякъде говоря само в единствено число? Къде е жена ми, другата половина от мен? Как къде - в града. Тя не иска на село. Тя е гражданка, от "центъра". Никакви такива кУкошки, УФци и тем подобни миризливи неща. Нищо! Града и точка! Тоест удивителна.
Мдааа, дори при мечтите има ограничения. Неудобно някак се получава - аз на село, тя в града. Ще трябва друга мечта да си избирам. Нещо по-стандартно - я Порше, я някоя друга скъпа играчка.
А, бе, я аз да взема да поработя, докато се чудя каква мечта да си избера, че работа се събрала. Трябва да се свърши, няма кой друг. Утре ще опитам да помечтая пак.
Или вдруги ден.
Или по-нататък...
Сядам. Имам толкова много неща за казване, а не ми се говори. В случая - не ми се пише. Нито за новите сомчета, нито за работата, нито за семейството. Не ми се говори и това е. Времето не е виновно или не е виновно само то. Мога да седя и да зяпам в точка с часове. Май се уморих. От всичко. Искам почивка. И то не просто почивен ден, какъвто за последните три години съм имал само два пъти. И не за отпуска, две-три седмици, а за голяяяма почивка. Тип "пенсия".
Искам да си имам село, където да отида да живея за постоянно. Малка къщика, ама наистина малка - един етаж с две стаи. И санитарен възел. По възможност вътре в къщата. Голяма и висока ограда - никакви социални контакти. Освен Интернет.
Искам да ставам сутрин в пет часа(аз и сега си ставам) и да отивам на близкото гьолче за риба. Хвърлям една плувчица, слагам си столчето и сядам. Хапвам някой сандвич, нахлупвам си шапката и задрямвам. До обед. Ама кълвяло, ама рибата щяла да ми отнесе цялата въдица - все ми е тая, нищо не искам да знам. На обед се прибирам, една малка ракийка(Хаперативче) и хапване. Леека следобедна дрямка, до към четири и пак на гьола. Прибирам се преди здрачаване и сядам на люлеещия се стол да изпратя деня с един малък "Джак".
Хранене.
Сън.
И отново. И отново. И отново.
"И така, до края на света."
В неделя идват децата и водя внуците на гьолчето да ловим риба заедно. Тяхното "дядо" ме кара да се чувствам жив отново. И малко ме натъжава. Защото идват за малко и ще си тръгнат след малко. Но пак ще дойдат...
Не лошо, нали? Не е съсем невъзможно. Или е?
Е, и? Какво пречи да помечтая?
Да, ама не!
Прави ли Ви впечатление, че навсякъде говоря само в единствено число? Къде е жена ми, другата половина от мен? Как къде - в града. Тя не иска на село. Тя е гражданка, от "центъра". Никакви такива кУкошки, УФци и тем подобни миризливи неща. Нищо! Града и точка! Тоест удивителна.
Мдааа, дори при мечтите има ограничения. Неудобно някак се получава - аз на село, тя в града. Ще трябва друга мечта да си избирам. Нещо по-стандартно - я Порше, я някоя друга скъпа играчка.
А, бе, я аз да взема да поработя, докато се чудя каква мечта да си избера, че работа се събрала. Трябва да се свърши, няма кой друг. Утре ще опитам да помечтая пак.
Или вдруги ден.
Или по-нататък...
Мечтите са точно за това. Да си мечтаеш за тях. Много приятен процес. На човек му е нужно от време на време да спре да бъде реалист (или песимист). Пробвай следващия път с жената на село :)
Dreams are:
a) over...
b) under...
...rated?
"дори при мечтите има ограничения" - когато го осъзнах за 1ви път, бях някак шокирана. За сметка на тва по-голям % от сетнешните ми мечти стигаха до сбъдване.Пак си бяха мечти, разбира се.